Писмото относно предречения цар гласеше следното:
Да, драга ми Маймунке, като дете съм слушал много мистични разговори за този Миропомазан или Месия, както го наричат на нашия език, и тези разговори все още продължават в теологическите среди на Ерусалим; но никога не съм им обръщал сериозно внимание, докато твоята молба за по-подробни сведения относно предсказанието не ме накара да проуча сериозно въпроса. По твое предложение разпитах нашия достоен приятел Филон, който се намираше в Ерусалим, за да изпълнява някакъв свой обет, даден на нашия Бог — той вечно или дава обети, или ги изпълнява. Филон отождествява, според мен, прекалено смело и нелепо Божеството, схванато идеално от Платон и неговото философско обкръжение — Непроменливо и Непоколебимо и Вечно и Единно интелектуално Съвършенство, издигнато над всичко останало — с нашия страстен племенен Бог в Ерусалим. Предполагам, че Платоновото божество му се е сторило твърде студено и абстрактно и е поискал да му вдъхне малко живот, като в същото време възхвали собствения си Бог, простирайки властта му над цялата вселена. Във всеки случай запитах Филон какво се казва в свещените книги за тази загадъчна личност. Филон изведнъж стана много сериозен и ме увери, че надеждите на нашата раса били отправени към идването на Месията. Даде ми следните подробности:
Този Месия е цар, който ще дойде да освободи Израел от греховете му и същевременно ще е представител на нашия еврейски Бог. Той може да не е голям завоевател, макар да трябва да освободи евреите; от всяко чуждо иго, което им пречи да изповядват своята вяра. Това пророчество е направено за пръв път, според Филон, наскоро след като евреите са били изведени от Египет от техния законодател Мойсей, при царуването на Рамзес Втори. В една книга, която ние наричаме „Книга на Числата“, приписвана на Мойсей, за него се говори като за „Звезда и Скиптър от Яков”. В по-късни свещени книги, от времето, когато е бил основан Рим, за него се говори като за човек, който ще събере изгубените овце на Израел от различните краища и ще ги върне в родната им кошара в Палестина — защото по това време вече евреите са били разпръснати в колонии из целия Близък и Далечен изток. Някои са напуснали Палестина доброволно, като търговци и заселници, Други са били отведени в робство. Филон казва, че еврейските теолози никога не са били съвсем наясно дали Месията е човек или символ. По времето на юначните макаби (свещенослужителите, предци на моята майка) са го смятали само за символ. В други времена не само са го мислили за жив човек, но дори са го отождестаявали с някои чуждоземни спасители на расата, като например Кир Персиеца и дори Помпей, който сложил край на Хазмонското владичество. Филон заявява, че и двете схващания са погрешни: Месията ще се появи тепърва и той ще бъде евреин, пряк потомък на нашия цар Давид, чийто син Соломон построи Храма в Ерусалим, и трябва да е роден в едно село, наречено Витлеем, и той ще обедини Израел и ще го очисти от греховете му посредством един цялостен ритуал, състоящ се от изповед, покаяние и умилостивяване на обиденото божество. Ерусалим ще бъде подложен на очищение „до всяка тенджера и всяко звънче на конската шия”. Филон знае дори рождената дата на Месията, а именно пет хиляди години след рождението на първия родител на еврейската раса: но мненията по това кога е живял той се различават, тъй че то не помага много.
Свещените книги не са много последователни в различните си описания на този Месия. Веднъж го представят като разгневен властен воин, облечен в царски пурпур и окъпан в кръвта на враговете на своето царство, друг път като кротък, тъжен бездомник, нещо като беден пророк, проповядващ разкаяние и братска любов. Филон обаче твърди, че най-достоверните и ясни думи за него се намират в една книга, наречена „Псалтир на Соломон”. Те са във формата на молитва
„Погледни, о Господи, и въздигни техния цар, сина Давидов, в часа, в който ти си определил, да царува над Израел, твоя слуга; надари го със сила да срази несправедливите управници; да очисти Ерусалим от езичниците, които го мачкат под нозете си, да отхвърли грешниците от твоето наследство; да строши гордостта на грешниците и силата им, както се трошат глинени съдове с железен прът; да унищожи беззаконните народи със словата си; да сбере един свят народ и да го поведе в правдата. Езичниците да пъшкат под неговото иго; той ще възслави Бога пред целия свят и ще очисти Ерусалим в святост, както е било в началото. От краищата на света всички народи ще се стекат да. видят неговата слава и ще му поднесат в дар отрудените синове на Сион; да видят славата на Господа, с която Бог го е увенчал, защото за тях той е справедлив цар, напътствуван от Бога. В неговото време сред тях не ще има неправди; защото всички те са свещени и техен цар е Помазаният от Бога.”
Естествено легендата за този Месия се е разпространила из Изтока в най-различни фантастични форми, като същевременно е престанала да се отнася за евреите. Оная версия, дето я споменаваш, за мъчителната смърт на царя, изоставен от приятелите си, които след това пият кръвта му, не е еврейска, а, доколкото знам, сирийска. В еврейската версия той е само цар на евреите и глава на голяма религиозна общност с център Ерусалим, но не е самият Бог. Той не би могъл да узурпира мястото на Бога, защото евреите са най-упоритите единобожци в света.
Питаш ме дали някой сега се отождествява с Месията. Не съм срещал ни един такъв човек. Последният, за когото си спомням, беше някой си Ешуа бар Йосиф от Галилея. Когато бях магистрат в Тибериада (при чичо ми Антипа), той имаше доста последователи сред необразованите и проповядваше пред голямо множество на езерния бряг. Беше човек с необикновена външност и макар баща му да бе обикновен занаятчия, разправяше, че бил от рода на Давид. Чувах, че имало някакъв скандал около раждането му: някакъв гръцки войник в охраната на дядо ми, на име Пантера, уж бил озлочестил майка му, която тъчала гоблени за Храма. Този Ешуа бил детечудо и знаел свещените книги по-добре от мнозина най-учени духовници. Размишлявал нашироко по религиозните въпроси и твърде възможно е да има нещо вярно за гръцкия му произход, защото юдейската религия му се струвала твърде мрачна (а ни един евреин не я намира за такава) и той започнал да я порицава като неподходяща за обикновените нужди на хората. Опитвал се наивно да прави онова, което след него Филон стори тъй умело — да примири юдейската литература на откровението с гръцката философия. Напомня ми думите на Хораций в неговото „Поетическо изкуство“, за художника, който изрисувал една жена с рибешка опашка:
”Посмейте се, приятели, на тази гледка!”
Ако има нещо, което да мразя повече от един поориенталчен грък, то това е гръко-поримчен ориенталец или изобщо какъвто и да е опит от този род за сливане на културите. Това са думи срещу мен самия, но такова ми е убеждението. Майка ти докрая не успя да направи от мене добър римлянин; тя само разглези един добър ориенталец.
Та този Ешуа бен Йосиф (или бен Пантера) изпитвал влечение към гръцката философия. Обаче му пречело това, че не знаел гръцки. А освен туй трябвало да работи здравата — бил дърводелец, — за да си вади прехраната. Запознал се с някой си Яков, рибар, който обичал литературата и който бил посещавал епикурейския университет в Гадара, на отсрещната страна на езерото, срещу Тибериада. По онова време Гадара вече беше западнало място, макар в разцвета си да е дала четирима велики мъже: поета Мелеагър, философа Мназалк, ретора Теодор, при когото е учил чичо ти Тиберий, и математика Филон, който е намерил отношението на обиколката на окръжността към нейния диаметър с точност десет хилядни от десетичния знак. Във всеки случай Ешуа използувал Якововите философски трошици от Гадара и собствените си познания от еврейските религиозни книги и съчинил някаква своя сборна религия. Но една религия без авторитет не представлява нищо, затова отначало тайно, а сетне и открито той започнал да се отождествява с Месията и говорел (както на времето говорел Мойсей) така, сякаш от неговата уста говори Бог. Имал много изобретателен ум и отправял своите проповеди във вид на прости притчи с поучителен край. Освен това твърдял, че може да лекува по свръхестествен начин и да прави чудеса. Създал много неприятности на еврейските религиозни водачи, които обвинявал, че съчетавали строгото спазване на Закона с грабителство и безочливост към бедните. Много чудесни истории се разказват за него. Един от политическите му противници веднъж се опитал да го злепостави, като му задал въпроса дали е правилно за правоверен евреин да плаща римския императорски данък. Ако отговорел утвърдително, щял да загуби доверието на националистите. Отговорел ли отрицателно, щял да подлежи на арест от гражданските власти. Затуй се престорил на невеж по въпроса и помолил, преди да отговори, да му покажат по колко пари се плащат. Показали му един сребърник и му рекли: „Гледай, всеки глава на семейство трябва да плаща по толкова.” Той запитал: „Чия е главата на монетата? Не чета латински.” Казали му: „Това е главата на Тиберий Цезар.” Той рекъл: „Щом е главата на Цезаря, платете я на Цезар. Но не отказвайте да платите божието — Богу.” Опитвали се да го спипат натясно и по въпросите за еврейските закони, но той всякога имал готов цитат, за да оправдае своите проповеди. Но най-сетне се изложил като религиозен еретик и краят на историята е такъв, че нашият стар приятел Понтий Пилат, тогавашният управител на Юдея и Самария, го арестувал за подбуждане на народни смутове и го предал на върховния еврейски религиозен съд в Ерусалим, където бил осъден на смърт за богохулство. Като пресмятам, умрял е в същата година с богиня Ливия и неговите последователи са го изоставили, тъй че голяма част от предсказанието, което ми цитираш, се е сбъднало. А сега има хора, които твърдят, че той бил Бог и че видели как душата му се възнася в небето след смъртта му — също като душите на Август и Друзила — и разправят още, че бил роден във Витлеем и че бил изпълнил всички останали предсказания за Месията по. един или друг начин; но аз ти предлагам да сложим край на тези глупости веднъж завинаги. Само преди три дни арестувах и екзекутирах Яков, който, изглежда, е бил умът на това движение; надявам се да заловя наново и да екзекутирам друг един техен фанатик, Симон, арестуван по същото време, който успя да избяга от затвора. Бедата е там, че макар някои разумни хора да се „смеят на гледката” на ярко изрисувана жена с рибешка опашка, тълпата се взира захласнато в нея, приема я за морска богиня и я боготвори.
Това хитро писмо съдържаше една подробност, която ме увери, че Ирод наистина се смята за Месия или най-малко възнамерява в скоро време да се възползува от огромната власт на това име, за да осъществи собствените си амбиции. Щом веднъж им се разкриеше, евреите щяха да го последват до един: щяха да се стълпят в Палестина от всички краища на света и аз предвиждах, че влиянието му скоро ще нарасне дотолкова, че цялата семитска раса ще прегърне новата вяра и ще го подпомогне в премахването на „чужденците и неверниците” от своите среди. Приемането на нова вяра от страна на царя на Адиабена и на цялото му семейство беше сламчица, която показваше накъде духа вятърът; всъщност не беше и малка сламчица, защото царят беше известен с прозвището „Създател на царе” и беше дълбоко уважаван в Партия. В следващото си писмо Марс ми съобщаваше за слуховете, че към еврейска вяра е преминал и царят на Комагена, който бе любимец на Калигула. (На времето разправяха, че той увещал Калигула да управлява с ориенталски абсолютизъм; и наистина, щом извършеше някакво необикновено кърваво и неоправдано престъпление, Калигула всякога се обръщаше към него за одобрение.)
Оная подробност, която ме убеди, че Ирод възнамерява да се обяви за Месия, беше следната: като споменаваше Витлеем, той не казваше, че това е и неговото родно място, а не, както всички си мислеха, Ерусалим. Майка му Береника веднъж беше разправяла историята на мама с най-големи подробности. Пътувала от именията на съпруга си в Хеврон към Ерусалим, за да роди там, когато внезапно я обзели родилни болки и преживяла незабравимо неприятно раждане в някакво крайпътно село, при алчен ханджия, с неопитна акушерка. Чак няколко часа след раждането Береника се сетила да запита името на селото, което било мръсно и полуразрушено; акушерката отговорила: „Витлеем, родното място на патриарх Вениамин, родното място и на цар Давид, мястото, за което пророкът е казал:”А ти, Витлеем Ефратски, макар да си мъниче сред хиляди подобни в Юдея, от теб ще се роди в мене оня, който ще бъде властелин в Израел.” Береника, разгневена от начина, по който се отнесли с нея, възкликнала иронично: „Дано всевишният не вдигне благословията си от Витлеем!”, на което акушерката отвърнала одобрително: „Така казват всички!” Тази история бе допаднала много на мама и години подир това, когато искаше да изкаже възмущението си от някое прехвалено място, тя възкликваше като Береника: „Дано всевишният не вдигне благословията си от Витлеем!” Затова съм и запомнил името.
Що се отнася до този Ешуа, или Исус, както го наричат гръцките му последователи, за него също разправят, че бил роден във Витлеем — не разбирам на какви основания, защото Витлеем не е в Галилея,— а култът му напоследък се е разпространил чак до Рим и, както изглежда, скрито процъфтява тук. Церемониите включват някаква вечеря на любовта, на която присъствуващите мъже и жени ядат символично от плътта на Миропомазания и пият кръвта му. Чувам, че твърде често тази церемония, извиквала разюздани и истерични сцени, каквито всъщност могат да се очакват, когато посветените са роби и мъже и жени от най-низшето съсловие. Преди да им се позволи да седнат, първо трябва да изповядват греховете си с най-отблъскващи подробности пред цялото събрание. Това доставя голямо развлечение и извиква нещо като съревнование в самоунижаване. Върховният жрец на култа (ако смея да го удостоя с тази титла) е галилейски рибар, същият оня Симон или Петър, упоменат от Ирод, който, изглежда, си е заслужил званието заради това, че изоставил Ешуа, или Исус, в деня на арестуването му и се е отказал от вярата си, но след това искрено се покаял. Защото според етиката на тази жалка секта колкото по-голям е първоначалният грях, толкова по-истинско е опрощението!
Тъй като това не е призната религия (повечето от видните евреи я отричат изцяло), култът попада под закона за забрана на пивниците и братствата и е от ония, които забраната кара да процъфтяват. Основната догма на тази вяра е пълното равенство, на човека с човека пред лицето на еврейския Бог — с когото се отождествява сега този Ешуа — и в това, че Богът; дарява вечно блаженство на грешниците при единственото: условие да се разкаят и да признаят върховенството му над всички други Богове. Всеки може да влезе в култа, независимо от класа, раса или характер, тъй че към него се присъединяват хора, които нямат надежда да бъдат допуснати в узаконените тайнства на Изида, Кибела, Аполон и, останалите или защото, никога не са заемали необходимото обществено положение, или пък защото са го загубили поради някакво опозоряване или престъпление. Отначало посветеният е трябвало да бъде обрязван, но дори и този встъпителен ритуал вече е отхвърлен, понеже сектата дотолкова се е откъснала от православното юдейство, че единствената посветителна церемония сега е поръсването с вода и именуването на Месията. Понякога този култ излъчва особена, извратена привлекателност върху високообразовани личности. Сред последователите му е един бивш управител на Кипър, Сергий Павел; радостта, която му доставя обществото от улични метачи роби и вехтошари, показва деградиращото влияние на култа върху цивилизованите хора. Писа ми, че подавал оставка от поста си, защото вече не бил в състояние да полага клетва пред бога Август, тъй като верността към новия му Бог не му позволявала това. Разреших му да напусне поста си, но го зачеркнах от списъка на гражданите. По-късно, когато го запитах за тази нова вяра, той ме увери, че била напълно аполитична, че Исус бил много мъдър човек, притежавал образцов характер и бил верен на римското владичество. Отрече учението на Исус да е бъркотия от гръцки и еврейски религиозни баналности. Обясни ми, че водело началото си и дори превъзхождало едно течение на умерени еврейски схващания, наречено равинизъм, което се различавало силно от суеверния формализъм на книжниците (на чиято поддръжка разчиташе Ирод), защото наблягало повече на братската любов в името на Бога, отколкото на божественото отмъщение, което очаква онези, които не следват Закона; наблягало повече на същността, отколкото на буквата на Закона.
Присъстващи:
И аз…
Фродо, Чочка и Вальо
и аз…
