Какво показват изборните резултати в София?

Беше ясно, че Б. Борисов ще спечели. Мисълта ми е какво показаха тези избори на старата десница, ако приемем Б. Борисов за нова. Показаха следното: старата десница има шанс. При условие, че се появят нови лица, които водят нов тип кампания и около които не се въртят стари, вече втръснали до болка муцуни. Петър Стоянов постъпи по-мъжки от Иван Костов, като напълно се оттегли от политическия живот. Очаквам Иван Костов и всички около него да постъпят по същия начин. От Класната вече ми се драйфа. Политикът не е жрец, а съвместител на интереси. Мисля, че Нено Димов и Мартин Заимов биха продължили на качествено нов етап започнатото от тях. И че София отново ще посинее, като синьото е автентично, а не насложено вълху предишен червен цвят.

Ученият и политическата дейност

         Паул Файерабенд съветва в “Срещу метода” че науката, подобно на Църквата, трябва да бъде отделена от държавата. Андре Мартине – виден френски лингвист – в началото на своя капитален труд Елементи на общата лингвистика – казва, че науката се основава върху безпристрастното наблюдение на факти. В този смисъл научното се противопоставя на предписващото. Ученият – казва той – трябва да се въздържа да препоръчва избор на едни факти за сметка на други, воден от морални или естетически принципи. Когато започва да предписва, ученият престава да бъде учен, е изводът, който се налага от разсъжденията на Мартине.

         Ученият в областта на хуманитарните и социалните науки е често изкушен да прекрачи границите на научното (такова, каквото е описано от Андре Мартине) и да попадне в значително по-суетния свят на политическото. Като прекрачва тази граница, той придобива обществена известност, хората започват да го разпознават по улицата. Край на анонимността! Това го окуражава да даде израз на своите пристрастия и предпочитания. И напуска света на научното, т.е. на безпристрастното. Започва дори да изразява мнения и по въпроси, които не са от неговата компетентност.

         Моята основна специалност – езиковата култура и езиковата политика – неведнъж ме е сблъсквала с тази ситуация. В началото на 1990-те, когато се изработваше новата конституция, станах съавтор на един проект за Закон за българския език като официален. Научният съвет на Института за български език спря тогава нашия законопроект, като съвсем в духа на Андре Мартине обяви, че Институтът за български език не е законотворец. Аз и моите съавтори обаче не се предадохме и отидохме по-далече. Срещнахме се с тогавашния председател на БАН, академик Благовест Сендов, с молба БАН като уважавана институция да даде зелена улица на нашия законопроект чрез своите депутати във Великото народно събрание. Това, от което се поинтересува академикът, беше дали сме националисти или коспомолити. Отговорихме му, че не сме нито едно, нито другото, а че сме експерти по езикова култура и по езикова политика. Академикът ни препрати към някакъв свой съветник и всичко свърши. Когато разбрахме, че всичко свършва дотук, регистрирахме нашия законопроект в тогавашната агенция за авторско право.

         Наложи се да го извадим от архивата и дори публично да го прочетем през май 2004 г., когато някои депутати, академици и член-кореспонденти на БАН, членове на Съвета за електронни медии възродиха идеята за закон за българския език. И попаднахме в собствения си капан, заложен, когато напуснахме уютния свят на академичната наука, и влязохме но някакъв начин в света на политиката: всички искат и очакват от нас да кажем дали такъв закон е необходим. Започнахме да обясняваме, че това е политически, а не научен въпрос, и че политиците трябва да поемат отговорността за създаването или несъздаването на подобен закон. “Но вие още през 1990 година сте написали такъв проект за закон и следователно такъв закон е нужен”, опонират ни тези, които искат ние да поемем отговорността да кажем трябва ли ни или не ни трябва такъв закон.

         Разказвам тази история, за да покажа на практика какво се получава, когато ученият напусне ясно артикулираният свят на науката, в който има 40-50 съмишленици от различни краища на света, и излезе на обществената, дори и на политическата сцена. В България все още се вярва, че науката е истина от последна инстанция и че когато ученият говори по обществени и дори по политически въпроси, това е едва ли не Божията истина. Трудно все още се възприема схващането, че науката е само един от възможните начини да се говори за света около нас. Пол Джонсън твърди, че нито една от големите политически и социални промени в света през 1980-те и 1990-те години е станала с активното участие на интелектуалците. Нещо повече – той дори говори за краха на интелектуалците в опитите си да променят света към по-добро. Университетите – според него – са “традиционните домове на изгубените каузи”.

         Всъщност обществената и политическата дейност на учения би трябвало да се ограничава само в областта на преподаването, защото преподаването е вид обществена и политическа дейност. Може би е вярно твърдението, че интелектуалците нямат никакво пряко участие в промените от края на ХХ век. Но нали тези, които промениха света, са били обучавани от интелектуалци: в училищата, в университетите. Интелектуалците са тези, които са им посочили къде да намерят интересуващите ги идеи и как да ги интерпретират. Вярно е, че академичната свобода и автономия може да допусне и това да обучаваме Осама бен Ладен, като по този начин сами му връчваме оръжията, с които е възможно да ни унищожи. Такъв риск обаче никога не може да бъде избегнат именно поради спецификата на университетите като особена институция.

         Заради всичко това според мене ученият не трябва да бъде пряко ангажиран с политическите партии, на него трябва да му е забранено да членува в политически партии и пряко да подпомага тяхната дейност; изисквания, които засега съществуват у нас в частичен вид само  по отношение на военните.

Трябва ли учителите да получават колкото/повече от унверситетските преподаватели?

Да. Трябва. Професията е една и съща. Различни са образователните степени. Разграничението между “учител” и “академичен преподавател” е безсмислено и опасно. Налага нерелевантна социална стратификация.

Трябва да се създадат две паралелни йерархии, като има стопроцентово съответствие между йерархията в средното образование и йерархията във висшето образование. Повече не трябва да се прави разлика между учител и преподавател, а всички да се наричат “учители”. Това трябва да личи и по заплатите. Възможно е един учител да получава колкото един професор. Познавам учители, които са доста по-добри от професорите по съответната специалност. Ако това се направи, ще се реши един от основните проблеми - проблемът с кадровото осигуряване на средното образование. Учителите на пенсионна възраст, за които например компютърът е само много усложнена пишеща машина, ще се пенсионират, а създалият се интерес към професията ще привлече млади хора, грамотни във всяко отношение. В НБУ например за да станеш асистент, задължително преминаваш и на изпит по компютърни умения, резултатът от който - ЗАСЕГА - МОЖЕ да окаже влияние върху избора ти. Защо това да не се въведе и в средното училище? Преподаването е страхотна професия, изкуство и ако е добре платена, абсолвентите няма да се чудят какво да правят, след като завършат, а ще се явяват на учителски конкурси. Защото за никого не е тайна, че в момента поради социалната непрестижност на професията учители стават като цяло най-некадърните абсолвенти. Социалната престижност, за съжаление, се измерва преди всичко в пари.

Ако заплатите са достатъчно високи, лека-полека до голяма степен ще отпаднат и частните уроци, защото учителите няма да имат мотив да усложняват това, което преподават. Сами ще свалят гарда, защото гардът на държавните изисквания към днешна дата е твърде нисък. Т. нар. “държавен зрелостен изпит” е имитация на държавен зрелостен изпит и трудно би се съпоставил със SAT например. Пиша това като активен участник в няколко от етапите за изработване на държавния зрелостен изпит по български език и литература. В НБУ например за да си вземеш изпита по езикова култура, трябва да покриеш 65% от изискванията. При държавния зрелостен изпит са достатъчни само 25% процента, ако не ме лъже паметта. Без коментар.

Това е…

Интелектуалната свалка - без кавички

Този текст вече веднъж е публикуван в свръхинтелектуалното списание на Нов български университет “Следва”, издавано от Биляна Курташева. Поради ограничеността в разпространението му и цената му твърде малко хора го четат. Ето защо публикувам своя текст тука. Тъй като не зная как стои въпросът с шрифтовете ви, го публикувам в *.pdf формат. Приятно четене!!!

Малко въведение към текста:

What’s in a name? that which we call a rose
By any other name would smell as sweet;

PS: Поради характера на изданието в официалния текст има кавички. Но всъщност тях не би трябвало да ги има. Затова направих това уточнение в заглавието тука.

01.pdf

Абсурдия

Моят баща (77-годишен) ми разказа следната потресающа история. По обясними причини той трябвало да отиде на редовен преглед при уролог. Общопрактикуващият лекар, който трябвало да му даде направление и за очен лекар, нямал да му даде второто направление. Поради което влезнал във връзка с точно определен очен лекар и се уговорил очният лекар да издаде направление за уролог. А очният лекар може само в един случай да издаде подобно направление: при съмнения за хламидиална инфекция (!). Което ми напомни за една история, случила се преди години с мене: имах проблеми с нервите и лекарят ми предписа антидепресант, който се отпускаше по здравна каса само при биполярно разстройство. Вероятно и досега някъде из файловете на здравната каса фигурира фактът, че съм страдал от биполярно разстройстгво. Обърнах внимание на лекарката върху тази “подробност” и отговорът й беше “Абе на кого му пука?” (!) Месец по-късно изобщо престанаха да отпускат това лекарство по здравна каса, защото стана ясно, че то няма нищо общо с биполярното разстройство…Ако се сканира здравословното състояние на нацията по документите на здравната каса, ще излязат най-невероятни неща. Лекарите, за да отпускат с намаление лекарства, слагат най-невероятни диагнози на пациентите си. Пациентът приема това, за да не плаща 50-60 лв. от джоба си. Затова като чета, че всеки четвърти българин имал психични проблеми, например, се чудя дали това не е така според документацията на здравната каса?

Към “Криза в жанра”

Току-що чух “по телевизора”, че контрольорите от градския транспорт със скрита камера (!) ще дебнат за нередовни пътници…Без коментар. Абе въведете електронни билети, инвестирайте в нещо по-разумно!!! Внесете читави автобуси. Върнете по-добре кондукторите, както е в други български градове (Плевен например). Това е.

Криза в жанра

Професори се кандидатират за кметове. Генерали се хващат за пагоните. Бриго упорито отрича да е “Бригадир”. Ръсят се глупости. Ама големи глупости. Тити Папазов играе за София. Мартин Заимов разчиства макети. “Архонтът” Слави Бинев - без коментар. Локви из София навсякъде. И фасове. Казвам го като заклет пушач. Аз бих гласувал за този кандидат, който например въведе следното нещо по софийските улици Публично кошче за боклук.jpg

Това е върхът на цивилизацията в страна от Европейския съюз. Нейните граждани не се отказват да пушат. Но пазят чисто. Не хвърлят фасове по улицата. Дребна работа - ще кажете. Но твърде показателно. Защото в същия този град с тези кошчета за 2-3 години ще си посторят метрото. Не като нас - за има-няма 20 години. Коли - бол. Но няма задръствания. Градският транспорт - с климатици. Удоволствие е да използваш автобусите. Контрола в тях няма. Пътниците сами контролират кой си маркира билета. Веднъж направих опит “да забравя” да си дупча билета. Всички ме гледаха зверски. Половината от тях, като минат покрай храм, се прекръстват. Опитах се да въведа това тука. В маршрутката всички ме изгледаха като умопобъркан.

Това е. Затова май няма да гласувам. Докато тези, за които гласуваме, не възприемат обществените си задължения като “седенка”…

Да закрием бедежето

Наложи ми се да пътувам миналата седмица в командировка до Солун с влак. Пристигаме (аз и колегите ми) на Централната гара в София. Влакът - на перона, но без осветление. Защо - не е ясно. Иначе комфортен: гръцки вагони, климатик, чистота, прозорците не се отварят. Вагоните всъщност са само два: единият - първа, а другият - втора класа. Имаме запазени места, но номерата на запазените места върху билета нямат нищо общо с номерата на местата във вагона. Нервни рускини, търгуващи амбулантно в Гърция, пищят и си искат несъществуващите запазени места. Ние - също. Кондукторът някак си ни оправя в тъмницата, като му светя с осветлението от мобилния си телефон. Става 7:00 часа. По разписание трябва да тръгнем, но влакът не тръгва, няма и локомотив. Питам началника на влака какво става. “Чакаме читав локомотив”, отвръща ми той. Мисля, че се шегува…Блажени са вярващите. В 07:15 ч. потегляме и влакът достига невижданата скорост от 30 км/ч. Сигнал за тръгване е провикването “Аре, давай!”. Някъде преди Дупница влакът ненадейно спира. Локомотивът се е развалил и машинистът няма специализирана връзка, за да съобщи това. Мобилните телефони пък нямат обхват. Началникът на влака излиза всред полето да търси обхват. Дали намери, не зная. Машинистът почва да пренавива някакви кабели. “Д’еба техниката, д’еба”, провиква се началникът на влака, имайки предвид развалилия се локомотив. Нейсе.С час и половина закъснение пристигаме на Кулата.

На връщане от Солун, пет дена по-късно, беше още по-смешно. Влакът отново се състои от два вагона: първа и втора класа. Разиграва се същата сценка със запазените места (виж по-горе). Само че сега е светло и кризата бързо се решава.Гърците докараха влака до Кулата на секундата. На Кулата трима униформени полицаи, доста разгърдени (времето е топло), люпят семки и се състезават по плюене на дължина. Обсъждат някакви марки коли. Незнайно защо се започна тържествена проверка на документите от страна на българския граничен полицай (цивилен). Вероятно защото беше събота и полицаят, бесен, че е дежурен, реши и на нас да ни развали настроението. Взима ми личната карта. На въпроса ми защо, отговорът е “Ще ви я върна!!!”. Излизам да пуша на перона. “Картата ли ви взеха?” - осведомява се ехидно единият от люпещите семки полицаи. “Арестът е много удобен”, успокоява ме той. Колегата ми - евреин, чиято карта също е прибрана, - се разтреперва. Половин час по-късно граничният полицай се връща. “Всички по местата” - заповядва той. Някой се опитва да му направи забележка за тона и бива немедлено скастрен. Във вагона и в купетата става непоносимо горещо. “Я, някой е изключил климатика”, учуден е началниксът на влака. Пуска го. Половин час по-късно от съседното купе някаква жена започва да пищи, че й е много студено. Явно не знае, че климатикът се регулира. За по-лесно началникът на влака отново изключвна климатика. Слава богу, че вече е нощ и че не е горещо. Бавим се. След това изчакваме “двайсет и три”. “Двайсет и три” се оказва бързият влак от София до Кулата. Пристига. “Аре, майсторе, давай” - провиква се началникът на влака към машиниста. Явно това е ключова фраза в БДЖ-то. Началникът на влака - готин, помощничката му - кобра. Питам началника защо тръгваме с такова закъснение. “Отчасти заради митницата (явно БДЖ-то не знае, че от 1 януари митница на тази “граница” вече няма), отчасти по вина на БДЖ”, признава си началникът. Помощничката прави опит да ни накара да спрем да пушим. Пътниците са готови да я изхвърлят през борда и тя разумно се скатава някъде. Между Благоевград и Дупница отново спираме насред полето. Изтръпва ми сърцето. Ами ако пак се е развалил локомотивът?. Вече е нощ и катастрофата не ни мърда, защото мобилните телефони са отново извън обхват. Оказва се, че изчакваме друг влак. В един часа през нощта се отзоваваме пред заключената Централна гара. Излизаме през страничните пасажи. Мъкнем багажа си до автогарата, защото пред Централната гара в тази потайна доба бакшишите искат майка си и баща си, за да те откарат у дома. Намира се читав шофьор. Най-сетне у дома.

ПЪТУВАЙТЕ С БДЖ!!!!