България по население се съотнася с един средно голям световен град. Живеещите в България сме по-малко от живеещите в Ню Йорк, Москва, Лондон, Париж. И ми е чудно как около седем милиона български граждани не можем да се спретнем и да подредим дома си. Така, както на нас ни харесва. А не на някой пореден “Голям брат”. Време е да се сетим за думата “ойкономиа”, от която произлиза съвременната магическа думичка “икономика”. “Ойкономиа” е изкуството да подредиш и да управляваш дома си. Изглежда сме забравили през социализма как се върши това. За мене това е най-голямото му престъпление - отчуждаването от собствеността.
Ако приемем един жилищен блок като метонимия (или синекдоха?) на обществото, то в него винаги има поне един луд, който пречи на останалите да въвеждат иновации; има поне винаги един, който смята, че правилата за съжителство не се отнасят до него; има винаги поне един, който отъждествява асансьора с кофа за смет; има винаги поне един, който смята, че трябва да натрапи музиката си и въобще - lifestyle-a си на останалите. И за съжаление винаги има поне един, който гледа да не е всичко това, и той винаги е потърпевш. Но това е до момент. Да не говорим пък за това как изглеждат входовете ни, защото все още живеем със съзнанието, че общото пространство не е нашето пространство и в него можем да правим каквото ни скимне. Твърде буквално възприемаме максимата “Моят дом е моята крепост”. Разбира се, човек трудно би приел панелката за свое пространство, но явлението засяга всички жилищни сгради: и строените преди войната, и строените през неокапитализма.
Как например се справих с чалгата, в смисъл - кварталът, в който живея, да не бъде облъчван от чалга? Не я отричам, но любителите на чалгата нямат право да ми натрапват да я слушам. Вагнер свърши работата. Всеки път, когато един отсрещен съсед надуеше чалга, аз изнасях тонколоните на терасата, пусках ездата на валкириите на “мах”… След два такива сеанса чалга облъчването на махалата “изненадващо” спря. За всеки случай, ако Вагнер не помогнеше, бях приготвил Рихард Щраус, Стравински, Шьонберг, Шостакович, Прокофиев. За краен случай - heavy metal.
Но редутът падна още при втората атака с Вагнер. Поучително.
Та на въпроса. Мисля, че лелеяното още от времето на княз Борис-Михаил единство на българската нация никога не се е случвало. И християнството не е помогнало. Не помогна и комунистическата утопия. Може би това, което ще помогне, е приказката за неволята. Любима моя приказка. Колата на едни двама братя се строшила в гората и се оказало, че няма кой да помогне. Едва преди смрачаване (!) на братята им хрумнало, че могат и сами да си поправят колата. Речено - сторено.
Еми - да си поправим сами строшената кола, защото нито Бог, когото призоваваме да пази България, нито “царят”, нито “бат’Бойко”, нито който и да е друг “политик” ще ни я поправи. Да уредим държавата си така, както на нас самите ни харесва, че да се чувстваме комфортно в нея. Защото вече се смрачава…
