Интервю с Бог

Интервю с Бог

Carmina Burana

СЪДБАТА - ПОВЕЛИТЕЛКА НА СВЕТА

1. О, СЪДБА!
О, Съдба!
Ти, променлива като луната,
ту издигаш, ту убиваш.
И нищожество, и могъщество
се стопяват като лед.
Съдба, която ни преследваш,
нас тешиш с напразни надежди,
въртиш се ти вечно,
като колело.
Всичко е преходно.
И бедата,
и мимолетното благополучие.
О, Съдба,
обвита в мрак като с покривало!
Усмихни се и на мен!
По твоя вина аз се пропилях
и останах гол.
Но не! Не на мен се е паднал
жребият,
който носи благоденствие,
и с него добродетел.
Измъчен, изтерзан съм
във вечна мъка.
Я чуйте по-бързо
бие ли още сърцето ми -
съдбата ме съкруши!
Плачете всички с мен!

2. СЪДБАТА МИ НАНЕСЕ РАНИ
Оплаквам раните, които Съдбата
ми нанесе,
и сълзите се ронят от моите очи.
Коварна, тя ми отне всички свои
дарове.
Говорят, че на главата на
Щастливия случай
растат буйни коси; но често
той ни се явява така плешив.

Аз седях на трона на Съдбата,
възвисен и увенчан
с цветята на благополучието.

Познах и щастие, и блаженство.
Днес съм низвергнат от висотите
и лишен от прежната слава.

Върти се колелото на Съдбата
и аз се спускам,
унесен и нещастен,
а друг в безмерна радост
се издига във висините.

Царят седи на недосегаема висота:
но нека и той се страхува,
защото всеки знае за съдбата
на царица Хекуба.

І. РАННА ПРОЛЕТ
3. ПРОЛЕТТА ПРИБЛИЖАВА
Пролетта приближава. Озарен е
светът
от радостна усмивка.
Войската на зимата е победена
и се обръща в бягство.
Появява се Флора в пъстра
одежда,
славеят я омайва
със сладкозвучните песни в
гората.

4. ЯРКОСВЕТЕЩОТО СЛЪНЦЕ
Всичко е озарено от чиста
слънчева светлина,
април показва лицето си на
обновения свят.

5. ХУБАВА ПРОЛЕТ
Мила, желана моя,
пролетта носи радост!
С пурпурни цветя са покрити
ливадите…
Топи се, изчезва ледът и снегът,
бяга зимата и пролетта вече
кичи гърдите на лятото.

6. НА ПОЛЯНАТА
Танц - оркестър

7. В РАЗЦЪФНАЛАТА ГОРИЧКА
Цъфти обновената гора.
Цяла в цветове и свежа зеленина.
Къде си, мой стари приятелю?
Тук, тук нека развява грива конят
ти.
Ех, кой сега ще ме люби?
Как ми е мъчно за моя мил.
А гората цялата цъфти…
Ето, вече цялата е облечена в
зелено.
Защо така дълго го няма моя мил?
Ах, той напусна нашия край.
О, как ще живея сега без любов!

8. ТЪРГОВЕЦО, ДАЙ МИ БОЯ
Търговецо, продай ми боя,
за да станат алени бузките ми,
дано ме залюби някое момче.
Любете, момчета,
миловидните девойчета.
Любовта дарява щастие и голяма
радост.
Хвала на тебе, земен мир,
че си богат с радости.

2. ТАНЦ
ПОГЛЕДНЕТЕ НАОКОЛО
Погледни ме, момче!
Така бих искала да ти харесам.
Ах, колко много момичета…
Те всички искат още това лято
да намерят своето щастие.

ЕЛА, МОЯ ЛЮБОВ
Ела, ела, мой мили,
аз се топя в разлъка.
Сладки, алени устни, изцелете ме!
Ах, колко много момичета…
Те всички мечтаят още това лято
да намерят своя любим.

3. АКО ЦЯЛАТА ЗЕМЯ Е МОЯ
Ако цялата земя е моя
от морето на изток до Рейн,
бих я дал за това,
английската кралица да лежи
в моите обятия. Хей!

ІІ. В МЕХАНАТА

4. С ДИВ УСТРЕМ
В страшен гняв и смущение
днес говоря с моята душа:
Създаден съм от прах,
подобен на листенце,
с което си играят ветровете.
На камък твърд
строи мъдрецът своя дом,
а аз неразумният
съм като ручей бързотечен,
който в едно русло не остава
никога.
Носи се като кораб без кормчия,
като пролетна птица
по въздушните пътища.
Не биха ме удържали окови и затвори.
Аз се стремя към тези,
които са подобни на мен -
сближавам се само с порочни люде.
Да бъда важен - много ми е тежко.
За мене е шегата,
шега, по-сладка от меда.
Което повелила е Венера,
то заслужава си труда.
Но то никога не ще намери отклик
в ленивите сърца…
Тъй както в младостта
вървя по широкия път,
отдаден на порока,
често забравям добродетелите
и жаждата за наслади е по-силна
от тази за спасение.
Душата си погубих
и моя грижа сега е само мойта плът.

5. ПЕСЕНТА НА ПЕЧЕНИЯ ЛЕБЕД
В езерото някога живях,
лебед бях красив и бял.
Ох, ох, нещастният аз!
Сега съм черен и силно препечен.
Върти ме готвачът отсам и оттам,
огънят ме жари от всички страни
и ето вече на масата ме носи слуга.
Ох, ох, нещастният аз!
Сега съм черен и силно препечен.
В блюдото лежа и да летя не мога,
а наоколо виждам само тракащи зъби.
Ох, ох, бедният аз!
Сега съм черен и силно препечен.

6. АЗ СЪМ АБАТ ПРОЧУТ
Аз съм абат,
абат на свободния манастир!
Мой господар са блудниците,
моята власт е над души,
отдадени на заровете.
А този, който утре
ме потърси в механата,
нека вечерта си тръгне гол
и треперейки без дреха,
нека да крещи:
“Стража! Стража!
Какво направи ти, зла съдба?
Отне ми радостта от живота!”

7. КОГАТО СЕДИМ В МЕХАНАТА
Когато седим в механата,
съвсем не ни е до това
какво ни чака след смъртта.
Бързаме за играта да се заловим
и играем до седмо изпотяване.
Какво става в механата,
където грошът е наш виночерпец?
Ако искате да научите,
то чуйте какво ще ви кажа:
Едни тук играят, други пият,
трети се държат съвсем нескромно.
А който в играта се поувлече,
може гол да си отиде.
Други пък обратно -
отиват си с нова дреха.
Трети стигат до просия.
Тук никой от смъртта не се бои
и всички мятат зара
в името на Бакхус,
пари за вино да спечелят.
И пият разпътните:
Един път за пленниците,
трижди - за всички живи,
и четвърти път - за всички християни,
и пети път -
за православните покойници,
и шести път -
за суетните сестри,
и седми път -
за горките воини,
и осми път -
за развратниците,
и девети път -
за избягали монаси,
и десети път -
за плаващите по море,
и единадесети -
за еретиците,
и дванадесети -
за каещите се грешници;
а после за папата,
за краля всички пият без мярка.
Пие хазаинът, после хазайката,
пият войници, пият монаси,
пие този, пие и онзи,
пие слугата със слугинята,
пие пъргавият и ленивецът,
и глупакът, и мъдрецът,
пие и черният, и белоръкият,
и верният, и вятърничавият,
пие бедният и болният,
пие изгнаникът, никому неизвестен,
пие малчуганът и старикът побелял,
пие епиксопът и неговият заместник,
пие сестрата и бабата,
пие братът и майката,
пие този, пие онзи,
пият стотици хора и хиляди.
Малко са за нас и шестотин чаши
вино,
когато всички пият без мярка.
Ние пием, веселим душите си,
макар и да ни порицават
от всички страни,
за това,
че оставаме без пари.
Но нека бъдат посрамени тези,
които ни порицават,
нека никога не попаднат в списъка
на правидните!

ІІІ. ДВОРЕЦ НА ЛЮБОВТА
8. ЛЮБОВТА ЛЕТИ НАВСЯКЪДЕ
Любовта лети навсякъде
и всеки е пленник на страстта.
Неслучайно се търсят
момичета и момчета.
Сам никой не ще опознае
радостта…

9. ДЕН И НОЩ
И ден, и нощ всичко ми е
безразлично…
Само твоето прекрасно лице
ме заставя хиляди пъти
да проливам сълзи.
В гърдите ми е лед. Възкреси ме!
Бих жвял само от една целувка.

10. СТОЕШЕ МОМИЧЕ
Стоеше момиче в черна рокля.
Ако я докосне някой,
тя в миг ще зашуми.
Стои момиче, като розичка сияе
красивото му лице,
цъфтят устните му!

11. МОЕТО ИЗМЪЧЕНО СЪРЦЕ
Твоята красота ме кара
често да въздишам…

12. ЕЛА, ЕЛА, ЛЮБИМА
Ела, ти, ела,
не ми позволявай да умра!

13. НА ВЕЗНАТА
На неверните везни на моята душа
лежат две чувства:
горещата любов и девичия срам…
Аз избирам този, който е сега пред
мен, и скланям глава.
Желани са за мен тези окови.

14. ВРЕМЕТО НА НОВАТА РАДОСТ
Настъпва най-приятното време,
момичета!
Радвайте се с нас и вие, момчета!
О, душата ми цъфти
и цял горя от любов!
Нова, нова любов е дошла,
от нея аз загивам.
Моята любима ме ободрява с
обещания, но ме държи на
страна…
О, душата ми цъфти,
цял горя от любов!
Нова, нова любов е дошла,
от нея аз загивам.
Ела при мен, мое момиче,
ела с радост!
Ела, красавице, аз загивам!
И цялата ми душа цъфти,
целият горя от любов!
Нова, нова любов е дошла,
от нея аз загивам!

15. ЛЮБИМИ МОЙ
Любими мой, аз цялата съм твоя!

БЛАНЗИФЛОР И ЕЛЕНА

16. ПРИВЕТ, КРАСАВИЦЕ
Привет, красавице,
Елмаз драгоценен,
най-прекрасният от всички!
Привет на тебе, слънчев лъч,
моя роза!
Ти - Бланзифлор, ти - Елена,
ти - самата прекрасна Венера.

17. О, СЪДБА
О, Съдба!
Ти, променлива като луната,
ту издигаш, ту убиваш.
И нищожество, и могъщество
се стопяват като лед.
Съдба, която ни преследваш,
нас тешиш с напразни надежди,
въртиш се ти вечно,
като колело.
Всичко е преходно.
И бедата,
и мимолетното благополучие.
О, Съдба,
обвита в мрак като с покривало!
Усмихни се и на мен!
По твоя вина аз се пропилях
и останах гол.
Но не! Не на мен се е паднал
жребият,
който носи благоденствие,
и с него добродетел.
Измъчен, изтерзан съм
във вечна мъка.
Я чуйте по-бързо
бие ли още сърцето ми -
съдбата ме съкруши!
Плачете всички с мен!

Професия „читател на вестници”

    Има едни журналисти, дето се решили, че са големи вестникари, дори регистрират и своите рубрики, макар да не знаят нито как се пише и как звучи, нито какво значи думата „палимпсест” (при тази група журналисти - „пседемпсест”) например. Има едни други журналисти, дето са решили, че са страхотни медиатори, дори демиурзи, които всяка сутрин ни облъчват от tv screen-a със своите коментари на написаното от първата група журналисти - събития, коментари, интервюта. И така си мислят, че правят голяма журналистика. Ако медиите „отразяват” (ужас!) действителността, то коментарите на вестниците „отразяват” не действителността извън езика, а „отразяват” вестникарската действителност. Човек научава двойно отразено какво е мнението на Х или У по даден въпрос. Две в едно. Но доколко има общо с действителността?

`Историята на коментирането на това, което е публикувано по вестниците, не е дълга. Зароди се, когато вестниците станаха скъпи и хората престанаха да си купуват по 2-3 вестника дневно. Постепенно се преобрази в средство четящият и коментиращият вестниците журналист да проявява своето остроумие (ако го има) и дори да намеква за своите политически пристрастия. Скоро равнището на коментар достигна до измеренията на литературоведския анализ, обявявайки по този начин първите журналисти едва ли не за майстори на словото. Питам се тогава защо в училище не сменят анализа на „Под игото” с анализа на рубриките на Валерия Велева например?!? Все същата скука.

    Или с анализ на текстовете на някой колумнист, въпреки че колумнистите наистина имат текстове, които заслужават да влязат в златния фонд на българската словесност - казвам го без капка ирония. Но повечето колумнисти не са професионални журналисти, а колеги университетски преподаватели.

Подарявам идеята на Даниел Вълчев - дано си го вдигне, рейтинга, де - след като се оля с беззаконието в БАН.

МИМИКРИЯТА КАТО ОТЛИЧИТЕЛЕН БЕЛЕГ НА БЪЛГАРСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Думата “мимикрия” означава приспособимост към околната среда, сливане с околната среда с цел оцеляване и просперитет. Прагматично погледнато, всяка стратегия, довеждаща до положителен резултат, без тя да навреди на другиго, е добра. В този смисъл и мимикрията като стратегия за оцеляване и просперитет, ако се подчинява на тези две изисквания (да довежда до положителен резултат и да не наврежда на другиго), е добра стратегия.

Аз твърдя, че нашата отличителна черта като българи е мимикрията, без да имам намерение да обиждам нито себе си, нито своите сънародници. Смятам, че мимикрията е нашето най-добро качество, защото ни прави добри посредници. За съжаление, твърде рядко (за да не кажа “никога”) ние умеем да се възползваме от това свое качество, за да просперираме (за разлика от евреите например, които са другият мимикриращ народ, но те го правят по-зле от нас поради юдаизма). Умеем да използваме това свое качество само за да оцеляваме.

Има ли емпирични данни, които подкрепят това мое твърдение?

Борис Христов (българин по рождение и българин като самоидентификация) направи световна оперна кариера, защото беше по-добър Борис Годунов от Фьодор Шаляпин (руснак) и защото беше по-добър от Шаляпин в западноевропейския оперен репортоар. Един от албумите на Борис Христов, издаден от EMI, носи многозначителното заглавие Boris Christoff: Tzar e re (Борис Христов: цар и крал). И наистина: на оперната сцена (а май и в живота) той беше перфектен руски цар и перфектен испански крал.

Трупата на Софийската опера нееднократно беше канена навън, защото беше еднакво добра както в руския (и дори по-добра от оперната трупа на Балшой театър), така и в западноевропейския репертоар.

Преди години българката Райна Кабаиванска беше обявена от Италия за перфектната италианка не само заради оперните й успехи. За сметка на това светът винаги мислеше за оперната прима Мария Калас преди всичко като за ексцентрична гъркиня, “оплела” в своите мрежи най-напред индустриалеца Менигини, а след това дори и самия Онасис. Един факт, който като че ли опровергава изходната теза: с цел мимикрия Мария Калас промени истинското си фамилно име от Калагориопулос на Калас; нещо, което не направиха нито Борис Христов, нито Гяуров, нито Кабаиванска. В случая с Мария Калас обаче става въпрос за повърхнинна мимикрия и за дълбинна не-мимикрия. За десерт оставям случая с Камелия Тодорова. От момента, в който тя се преобрази в Кеми Тодороу, говореше зле на български, а когато отново се преобрази в Камелия Тодорова, заговори отново на чист български.

Общо взето няма българин с чисто съдебно досие, който – излизайки навън – да не е успял успешно да се впише в местния пейзаж и не само да не е загинал от глад, но дори да го смятат там (а не тук у нас) за преуспял.

На второ място идва леснината, с която българинът усвоява чужди езици. Моят колега В.А., родом от място, известно със своя характерен диалект, идвайки в София, вече беше успял да изчисти всичко диалектно от своя говор и не проявяваше характерния билингвизъм офrциално – домашно. По-късно беше успял сериозно да впечатли англичаните с английския си, сътворявайки каламбур, за който и те на са се били сетили: на въпрос от тяхна страна каква е неговата оценка за един техен проект, той им отговоря: It’s UK!

Често обясняват този факт с това, че българският не е световен и волю-неволю българинът е принуден да се учи да употребява чужди езици, ако иска да успее. Но има твърде много езици, които не са световни, но техните носители не научават толкова лесно да си служат с международните.

На трето място българинът с леснина сменя религии и разсъждава върху проблеми от вида на следния: коя религия е по-изгодна за нас.

На четвърто място: българинът беше привидно добър поданик на българските царе, добър поданик на султана, добър поданик на съветската империя и по този начин успя да запази това, което всъщност го интересува най-много: себе си, дома си, семейството си и рода си. В този смисъл за българина в по-голяма степен (отколкото за британеца) е верен изразът Моят дом е моята крепост, защото въобще не е ясно за околните какво наистина той си мисли в дома си и какво точно се случва след прага на къщата му.

Созопол през зимата

Клипа съм го снимал аз.

Електронно списание за езикова култура

Двамата с Бойка решихме да сложим началото на електронно списание за езикова култура: Езикова култура за всекиГО. Всеки е добре дошъл в него с публикации, коментари, препоръки, въпроси. Засега списанието ще бъде максимално неформално. Либералната му насоченост не подлежи на преоценка. Ако потръгне добре, ще го регистрираме, ще му вземем и ISSN от Народната библиотека. Дай, Боже, тази инициатива да потръгне добре.

Правопис и пунктуация

Създадена е нова страница в блога - Правопис и пунктуация - пета поред (отгоре, най-вдясно), където съм публикувал факсимиле на справочника “Правописни упътвания за малки и големи”.

Дано наистина ви свърши работа.

Без коментар

Когато човек чуе и види това, си дава сметка, че всичко е суета на суетите.

За ВАК и демокрацията

Вероятно за мнозина ВАК е неразбираемо съкращение, но за хората, опитващи се да правят наука в България, това съкращение най-често ги облива в студена пот. ВАК е Висшата атестационна комисия – институцията, която ти „дава” (все още!) научна степен (доктор и доктор на науките) и научно звание (доцент/ст.н.с. ІІ ст и професор/ст.н.с. І ст.) – подаяние някакво.

ВАК за всички академични лица в България е синоним на безнадеждна бюрокрация, на изхабени нерви и много безсънни нощи, несвързани с творчески процес; на разчистване на лични сметки от страна на „опоненти” (най-често – конкуренти) в науката. Рядко човек, преминал (ако премине!) през процедурите на ВАК, остава без язва и/или без високо кръвно. Случват се и по-страшни работи – например т. нар. „нервен диабет”, инфаркти, инсулти. И всичко това – в името на уж заявеното качество на науката и недопускането на случайни хора да попаднат в академичните среди. А всъщност: Хикс да не напредне повече от Игрек или Хикс да напредне тогава, когато му дойде времето, ако е бил послушен, разбира се.

Няма да обсъждам смислеността на двете научни степени – практика, непозната в по-голямата част от света. Няма да обсъждам и бюрократичната недомислица ,че „доктор” е едновременно и образователна, и научна степен.

Ще представя тезата си, че ВАК е репресивен политически орган на изпълнителната власт в България. Именно като такъв е бил замислен в СССР, като такъв продължава да съществува и до днес в България.

Какво ми дава основания да твърде подобно нещо?

· Председателят на ВАК и по-ниските чинове в тази институция се назначават пряко от министър-председателя на България. Структурата на институцията е усложнена до немай-къде: специализиран научен съвет, научна комисия, президиум на ВАК.

· Не е ясно кой на практика контролира президиума на ВАК: ако всяка по-нисша инстанция на ВАК се контролира от по-висшата, неясен остава моментът кой контролира президиума на ВАК. Номинално вероятно този контрол трябва да се осъществява от министър-председателя, който обаче е политическа фигура. Сетете се тогава в какво се изразява контролът: най-вече в това дали Хикс е „наш”, или не е „наш” от политическа гледна точка.

· Решенията на ВАК не подлежат на съдебно преразглеждане. Този момент от дейността на ВАК е много важен, защото никой пострадал от решенията на ВАК, не може да обжалва пред съд нито решенията на ВАК, нито пък да съди ВАК за пропуснати ползи. Освен това членовете на ВАК от всички равнища не носят никаква отговорност за решенията си. Тайното гласуване им позволява да вършат каквото си искат, защото de jure и de facto те са безотговорни.

· Най-важният момент от процедурата – когато научната комисия взема решение дали да даде, или да не даде това, за което претендира кандидатът (образователна и научна степен, научна степен, научно звание), се осъществява в отсъствието на кандидата!

· Понякога член на ВАК може да реши да провали някого, като го обвини в нещо, което е член на Наказателния кодекс – например в плагиатство. Процедурата според Закона за научните степени и звания допуска без съдебно решение (!) членовете на съответното равнище според случая да приемат/да не приемат плагиатството за истина. А плагиатство се доказва в съдебна зали при наличието на обвинител и защитник, съдебни доказателства и т.н. Тоест ВАК изземва прерогативите на съдебната власт и решава казуси от компетенцията на наказателния съд, без да прилага процедурите, които този съд изисква.

· Ако процедурата се провали, всички пасиви са за сметка на кандидата – в това число и финансовите. Ако става въпрос за научна степен, той трябва да напише друг голям докторат, защото сегашният вече е отхвърлен като негоден.

· Законът за научните степени и звания и правилникът за неговото приложение допускат член на някоя от инстанциите на ВАК по време на мандата си да придобие научна степен и научно звание – и то дори в рамките на един мандат. Конкретно зная такива случаи. Представете си как членовете на специализираните научни съвети или на научните комисии ще гласуват срещу един от тях, когато те също искат да „пробутат” свои протежета и гласът на кандидата е много важен за тях. Разиграва се добре позната сценка „аз на тебе – ти на мене”.

· Законът и правилникът позволяват безкрайни апаратни игри: два мандата си член на специализиран научен съвет, два мандата си член на научната комисия, може и да станеш член на президиума. Това твърде много наподобява игрите между Путин и Медведев. Както някой беше изчислил, по този начин тези двамата може да са във властта до 2033 г. Нека някой се заеме да изчисли до коя година един послушен и предполагаемо корумпиран член на ВАК може да решава кариерата на един или друг свой колега.

· Всичко това е добра основа за поява на корупция. Според наскоро преминали през процедурите на ВАК колеги тя е факт, дори ми беше съобщен ценоразпис на някои членове на ВАК – преди две години беше около 2000 лева на точния член от съответната научна комисия.

· Научните звания са аналогични на офицерските звания: но ако един офицер пет години няма провинения, минава автоматично в по-висш чин; един човек, работещ в университет или в БАН, не минава автоматично в по-високо научно звание.

· За да защитиш „голям докторат” се изисква по-голямата част от труда да бъде публикувана – най-добре целият. Тук вече се намесва връзката между науката и издателствата, която също е предполагаемо корумпирана.

Всеки един човек, работещ в академичната сфера, знае за тези неща и въпреки това гледа, когато му дойде времето, да се сниши и да мине за около година и половина (в най-добрия случай!) през всички иглени уши, след което и той да се корумпира и да върши същите неща, от които се е възмущавал преди това.

Никаква идея за протест, за бойкот на ВАК и специализираните съвети.

Какво е решението, за да остане все пак някой в България да прави наука?

· Да се анулират законът за научните степени и звания и правилникът към него;

· Въпросите около академичната кариера да се уреждат в Закона за висшето образование;

· Да се премахне понятието „научно звание”: научното звание всъщност е длъжност, на която си назначен;

· Да се премахне „големият докторат”;

· Да се създадат смислени единни държавни изисквания във всяка една област за придобиване на образователната степен „доктор”, която да се присъжда от ad hoc държавни научни комисии по дадена тема;

· Академичните институции сами да си създадат процедури за назначаване на академични лица на съответни академични длъжности;

· Да се създаде етична комисия, която да решава възникнали проблеми около кариерата на дадено академично лице, като комисията по такъв въпрос може да бъде сезирана само от засегнатото лице.