Явор Дачков и Валентин Вацев подеха по ТВ7 много интересна тема във връзка с откриващия се музей на леля/баба Ванга с претенции да стане Баба Ванга. И изобщо по повод явлението „българска пророчица“ и окултизма в България. Подписвам се под всяка дума, която Валентин Вацев каза по тази тема, характеризирайки разпространението на този култ. Особено под сентенциално звучащото „Европа има Сартър и Хайдегер, а България – Нора Ананиева и Нешка Робева“.
Аз искам само да добавя нещо, което В. Вацев умишлено или неволно пропусна.
Началото на 70-те години на 20. век се характеризира с приемането на Тодор-Живковата конституция, която стана основа за изграждане по същество на деспотство от източен тип в България. Вече забравих на кой конгрес Тодор Живков стана и генерален секретар на БКП, което утвърди окончателно абсолютната му власт. Вицът за правешкия болярин Живко имаше своите реални основания в действителността, както е с всеки читав виц.
Така че явлението „Людмила Живкова“ всъщност не беше никаква аномалия, а пълна закономерност. Тогава хора като Светлин Русев и Александър Фол получиха своя златен шанс. Тогава се опита умиращата комунистическа идеология да бъде заменена с тържествата около 1300 години от създаването на българската държава. Малшанс – в апогея на тържествата почина Людмила Живкова. Ако не беше починала, щеше да ми е любопитно докъде може да стигне всичко това. Без нея – изроди се в т. нар. „възродителен процес“.
Всеки деспот – това е известно – се нуждае от своя пророк, който да легитимира неговата власт и който да изпълнява ролята на народен глас. Когато Римската република започва да се превръща в парламентарна монархия и монарсите започват да си служат с евфемизма „император“ („върховен главнокомандващ“ по съвременному), всеки кандидат-монарх започва да има вземане-даване с оракула я в Делфи, я в Куме. По същество България след 1971 г. бе почнала да се превръща в източно деспотство и затова целият партиен елит бързаше да се допита – къде явно, къде тайно – до баба Ванга. А тя беше чудна за такава роля, най-малкото с това, че не цепеше никому басма – поне публично. И беше проводник – както се изразяват Илф и Петров – на „шаячната правда“.
Как е било непублично – не зная.
Носталгията на Светлин Русев, Нешка Робева и С-ие по баба Ванга и по тези времена изобщо е обяснима – те се чувстваха прекрасно в условията на Тодор-Живковия източен деспотизъм с неговото кастово разделение на обществото (активните борци против капитализЪма и фашизЪма в тогавашните условия бяха нещо като камарата на лордове в Обединеното кралство; дори удостояването им със званието АБПФК твърде напомняше на посвещаването в рицарски сан от страна на британския монарх), като се мъчеха да направят от Тодор Живков просветен монарх. А когато в крайна сметка той не се превърна в просветен монарх (възродителният процес беше най-яркото доказателство за това), му спретнаха дворцов преврат и го свалиха от власт. Но не отчетоха кой всъщност е Андрей Луканов и на какво е способен той.
Това е.
