Какво повече вижда градският от не-градския човек?
понеделник, 23, април, 2012 Вашият коментар
А Стоилка ласкаво се усмихваше, като прикриваше устата си с ръка.
За тези, които не са се досетили, това е завършващото изречение на разказа „Задушница” на Елин Пелин. И пак за тези, които не си спомнят в детайли разказа: Стоилка си прикрива устата с ръка, не защото е беззъба или с развалени зъби (както бихме си помислили днес), а защото има едри бели зъби.
Искам да придам малко по-други измерения на темата за града и градскостта, като ще се помъча да си отговоря на въпроса какво вижда истинското градско око по отношение на не-градското.
Вижда детайлите.
Детайли, на които се придава знакова функция и които носят много информация както за забелязалия ги, така и за тези, с които той ги споделя. Детайли в пейзажа, нямащи селскостопанско значение; детайли в облеклото и в поведението на човека, които едва ли са значещи и смислопораждащи за не-градския човек.
Само градът може да създаде словесен образ като „префуняла от студ учителка”, който се среща в началото на разказа. Никаква следа от пасторалност и патетичност в „Задушница”: гробището е разградено, сайвантът на черквата е схлупен, побелелият поп бърза (!) от гроб на гроб (както би се изразил само истинският градски човек) и сърдито (!) гълчи жените, които с писани божигробски лъжици (!) разнасят за помен – извършва се просто обред, в чиято смисленост май повечето дълбоко в себе си не са убедени, но традицията го повелява…
За мене Елин Пелин е най-градският български писател, защото разказва за селото през оптиката на гражданина, без обаче да проявява снобизъм като Алеко Константинов например. И който непрекъснато отбелязва детайли в разказите си, които според него са високо информативни. Като например Стоилка, която си прикрива с ръката едрите бели зъби, защото смята, че те вероятно я загрозяват. Селянките също са кокетни, но ние, впримчени в техните силно клиширани фолклорни образи, рядко можем да срещнем такава селянка, която по своему е суетна и дори мъчеща се да изглежда „сексапилно”, както бихме се изразили днес. Не зная дали суетността е градска черта, но откриването и виждането на проявена – волно или неволно – суетност е градска черта. Както и загатната еротика…
Струва ми се, че познавателният инструментариум на гражданина е настроен доста по-фино от познавателния инструментариум на не-гражданина – поне що се отнася до заобикалящите ни артефакти и модели на поведение. Гражданинът вижда много повече неща от не-гражданина, въздържа се да говори „в прав текст”, както гласи съвременният израз, изкован от журналистите, обича подтекста, играта с думи, двусмислеността. Обича многоплановостта…
Когато веднъж попитах свои студенти за какво се разказва в „Задушница”, те ми отговориха: „За някаква свалка на гробища по време на Задушница става дума. Звучи направо вампирско!”. Да, разказът и така може да се резюмира (като изключим вампирския момент) и това е следващият етап от градскостта, ако случката не ставаше на село. Но по-важното е, че градският човек възприема и оценява това като „свалка”, парадоксално казано. А иначе: двама самотници, загубили „половинките си”, на връх Архангеловата Задушница решават да се съберат, като не изключват предварително нито едно от нещата, които едно бъдещо съжителство би могло да им предложи.
Какво обаче забелязва не-градският писател в градското битие? Това, че гражданите ядат майонеза (Николай Хайтов), че градското семейство използва вана (Павел Вежинов). А – и плюшените пердета! Не съм направил пълен списък, но това са неща, които ярко са ми са се набили в съзнанието. Вероятно съществуват още много…
А по отношение на начините и периодичността на къпането съществува страхотен виц: мъж в командировка се обажда на жена си и й разказва в каква невероятна стая е настанен, а банята каква е и заключава: „С нетърпение чакам да дойде събота да се изкъпя!”
Ще завърша с още едно изречение от „Задушница”:
Станчо подсмръкна и разчувствано (!!!) се усекна с два пръста.
***
PS: Темата за града ми е особено важна особено що се отнася до българските миграции към града след 1944 г. и след 1990 г. Навремето особено ме порази следната история: някъде между 1960 г. – 1970 г. жена от провинцията, омъжила се в София за човек от друга провинция (и двамата висшисти), решава, че трябва да придобие всички черти на истински гражданин, на истинска софиянка, като планът включва не само покупката на жилище в центъра на София, но и покупка на…гробно място за вечни времена (!) в Орландовци, защото „там тлеят истинските софиянци”. Планът се осъществява: жилището в центъра на София е налице (съвсем близо до Софийския университет), а жената, за съжаление, вече е погребана недалеч от гроба на Борис Христов в Орландовци…
Текстът е предназначен и публикуван за първи път във Форума на проф. Богдан Богданов на 23.04.2012 г.
Коментари