Росица Гичева-Меймари, Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?

Препечатка от Форума на проф. Богдан Богданов, д.ф.н.

„И същата свързана дължина във втория пасаж за квази-чалгата песен на Арети. Росица, защо не направите такъв заглавен текст по образеца на ненаучната наука, която разбирате полуразбиращо, както впрочем съвсем точно сте разбрала, че става и при мен?”

(Богдан Богданов в неговия форум – 2010-10-16 09:25:47)

Макар че това изследване е пряко свързано с научните ми занимания и се породи от тях, никога не можеше да стане научно с мен. Щеше да си остане само едно лично всекидневно-празнично удоволствие за цял живот, ако професор Богдан Богданов не бе пожелал да пиша за това във форума му и за форумците. Ще пробвам да подхвана откъдето съм свикнала – как е тръгнало и как е протекло, защото смисълът за мен се появи, натрупа и разля в дълго житейско (празнично и всекидневно) протичане, течащо и сега. Винаги съм предпочитала да разказвам как са се постигали смислите при мен, защото чрез разказите успявам и да ги формулирам, понякога.

Направих опит поне да започна научно, но не стана. Била съм студент по история (вероятно втори курс) в онази 1988 г., от която веднъж Ви цитирах пасажи от лекциите на професор Богдан Богданов по история на старогръцката култура. Бях слушала вече и семинарите на професор Александър Фол. Чрез тези двама „култови” професори, античният свят беше започнал да се поотваря малко и за мен. Не мога да си спомня дали съм прочела или съм чула от тях разказ за едно обвинение срещу Еврипид. Тези дни, след двадесет и две години, не можах да намеря в кой античен текст се споменава и го преразказвам по далечен спомен, вероятно неточно.

Еврипид бил обвиняван, че въвел в трагедиите си азиатски начини за свирене на флейта и някакво непристойно азиатско танцуване, в което се извършвали въртеливи движения на тялото от кръста надолу, които движения възбуждали сладострастно-похотливи желания у зрителите. Тези неща не се харесали на по-консервативно настроените атиняни.

Запитах се, да не би така наречените „belly dances” (кючеци и маанета) да не са турски (както се смята), а да са антични малоазийски или общо средиземноморски, и турците да са ги заели от културата на завареното население. Разбира се, тогава не можех да отговоря, но въпроса си го запомних и прибрах в чекмедже.

Свързах старогръцкото описание със съвременните кючеци и маанета, защото по онова време още нямаше чалга навсякъде и аз не я бях срещала. Кючек не само бях виждала, ами и нещо повече. Случи се на същата онази българо-гръцка сватба, на която разказвах че бях шаферка, и където бях извънредно впечатлена от гръцкото зейбекико. Тогава за пръв път видях леля си да играе нещо, което не ми хареса толкова много колкото гръцкото. Когато попитах как е възможно леля да танцува така неприлично с чужди мъже, майка ми ми отговори, че така са танцували някога в селото им, и че леля ми се била научила от баща им. Дядо ми бил първенец във всички танци, но най-вече в този и в ръченицата. Разказа ми също, как се бил преборил с мечка – изобщо научих че съм имала дядо-класически-героичен-образ (Орфей-Херакъл-Боримечка). Късно през нощта в малка компания, с известно отвращение, взех че се пробвах дали ще мога и аз да танцувам това странно нещо – нали дядо ми (на когото съм кръстена но не познавам, защото е починал малко преди да се родя) е бил майстор танцьор. Разказвам това, защото беше първият ми опит с немоето в мен, който си спомням. Оказа се, че можех да танцувам това неприлично и неприятно за мен нещо, включително да си кълча врата, което почти никой не го може. Само още веднъж го танцувах пак – когато ми хрумна, че танцът е древен и са го танцували в антична Гърция. През тази същата 1988 или през 1989 г. шокирах моята най-близка приятелка с казването и показването, че мога да танцувам кючек. Приятелката ми не можеше да повярва, че може да имам нещо общо с чалгата. Заявих й, че това не е чалга, а древен малоазийски танц, и че го мога, защото съм малоазийка (тогава вече знаех, бях разпитала баба си и даже бях чела нещо за малоазийските българи).

Забравих хипотезата за древния малоазийски произход на кючеците и силно се противях на чалгата до края на 2001 г., когато вече след като бях прибавила гръцката фамилия „Меймари” към името си, пристигнах в Елефсина. Още първия ден трябваше да участвам в сватба. Бях много любопитна, защото интересът ми към традиционните култури вече беше огромен и подплатен с немалко години работа. Неприятна изненада беше безкрайната поредица от кючеци. Попитах съпруга си, как се съвместява силното националистическо чувство на гърците с тази турска музика и танци. Макар че той е противник на всякакъв национализъм, малко засегнато реагира, че това са традиционни гръцки танци и музика и че не са турски. Е, как да не са, това си е кючек, ачик-ачик, пар екселанс, казах аз. Не, не било. Били „нисиотика” (островни песни), „гамотрагуда” (сватбени, но и „сексуални песни”) и „цифтетеля”. И той не ги понасял, но си били съвсем собствено гръцки. Не съм ли разбирала, защо нямал националистически чувства! Разбирах, и аз нямах. Тогава се сетих за моята студентска хипотеза и му казах, че сигурно е прав, поне за времето след Еврипид, защото Еврипид е бил обвиняван, че въвежда нещо като малоазийски кючеци на Дионисовата сцена в Атина. Казах още, че сигурно това са дионисови танци, вакхически, като между менадите и сатирите във вазописта (фиг. 1, 2).

Членовете на моето андрогинно разноетнонационално семейство, имаме нещо общо в произхода и културата, което си личи и отвън. Всички отбелязват, когато ни видят заедно, че някак си приличаме. Подозирам че е така, защото и двамата сме малоазийци. Родът на моята майка произхожда от с. Мандър (дн. Мурадийе), област Бандърма (древният Кизик). Селото се намира на около 40 километра на юг от Кизик, в югоизточната част на езерото Маняс, и на 160 километра на изток от Троя, в древната област Мизия с планината Ида, от която Зевс наблюдавал бойните действия на ахейци и троянци. Херодот казва, че мизийците са колонисти от лидийците. Не е ясно дали мандърци са местни или са преселници от етническата българска територия (по рупския диалект се разбира, че са южно-българи). Да са преселници ми изглежда по-вероятно, въпреки че баба ми многократно повтаряше когато я разпитвах, че „ние сме си анадолци и винаги там сме си живели, преди да дойдем в България”. Специфичният говор ме кара да мисля, че сме изселници от Неврокопско-Драмско-Пангейски (силно Дионисов древнотракийски) регион – има сведения за масови изселвания през ХVІІ в.

Родът на свекъра ми произхожда от град Бирги, гръцкия Пиргос, на около 80 км на изток от Смирна (дн. Измир), в централното южно подножие на планината Сипил, свещена планина на малоазийската богиня Майка, на чието плато точно над Пиргос се издига (и днес) Сарди – градът на Крез, столицата на лидийското царство (от където се били изселили мизийците). Градчето е било богато и известно, митрополитски център от византийско време. След изселването на гръцките бежанци през 1922 г. е поопустял архитектурен резерват, прилича на Созопол. Мястото е лидийско, но фамилното ни име Меймарис се оказа персийско – означава нещо като „архитект-строителен инженер”. Съпругът ми много пъти е поливал със студена вода възторзите ми от гръцката традиционна музика, на която той не е любител, но веднъж призна, че някъде дълбоко в себе си харесва „ребетика” – музикалната традиция на малоазийските гърци, и си го обяснява точно с произхода и традицията, със странното преминаване на нагласи и привързаности през поколенията без никакъв контакт с жива действителност. Вероятно заради това, все пак ми помогна в по-дълбокото опознаване и разбиране на гръцката традиционна музика. Като признателност (нищо от написаното тук нямаше да се роди без Йоанис Меймарис), първото парче, което слагам в текста е от филма „Ребетико”. Една от основните теми на филма е музиката на малоазийските бежанци.

Заглавното парче „При Тома” – http://www.youtube.com/watch?v=QR4avmuBDhY
Същото, но на погребението на главната героиня, изпълнителка на ребетико, родена в Смирна – http://www.youtube.com/watch?v=epWY3qDGow8

С много слушане и с опиране на ”спомени” от нашите малоазийски предци, както и със случайно попаднали писмени и изобразителни извори, навлизах в темата за парченцата антична музика в съвременната традиционна балкано-анатолийска музика. Гърците, за разлика от нас, не са изоставили музикалната си традиция. И сега има много музиканти, които създават традиционна музика или композират съвременна музика стъпвайки на традицията си – традиционно етно, етно-рок, етно-джаз и етно-класическа музика. Има дори запалени чужденци като мен. Такъв е Рос Дейли, ирландец, който живее от тридесет години на остров Крит. Говори много сладко гръцки със силен критски акцент. Свири на лира, поддържа прекрасен състав (включително с българка – свири на сандури) и постоянно прави концерти и записи. Кани изпълнители и на други традиции – индийци, перси (трио на ударни инструменти „Чемирани” от Иран), туванци („Хун Хур Ту” от Монголия). Интересното на туванското пеене е, че един човек може да произвежда едновременно два гласа, а в общ план – туванците са от онези народи, които притежават традицията на оригиналните сибирски шамани. Ето някои от нещата, които съм слушала на живо в Елефсина – Рос Дейли е слабият висок келтски друид в средата, с русо-бяла дълга коса, облича се в бяло: Рос Дейли, „Хун Хур Ту” и трио „Чемирани” – http://www.youtube.com/watch?v=gCO3q6gur-Q
Туванската песен „Тъгата/оплакването на сирака”. Чува се пеенето на един човек с два гласа (все едно пее и свирка с уста, но всъщност прави и двете с гърлото си – шамански работи) – http://www.youtube.com/watch?v=WQ-cHg3PuBA

До тук бяха празничните моменти. Следващите моменти са голямо множество и се случваха във всекидневен контекст, поради което няма какво особено да им се разказва. Случваха се докато готвех, миех, отглеждах гардении, лимон, нерандзи, лаврово дърво, кайсия, асма с грозде и рози в градината, или се занимавах с кучето. В Гърция слушах постоянно радио, за да уча и езика. И друг път съм споменавала за „смисленото всекидневие”, на което винаги съм се наслаждавала. Докато върша каквато и да е автоматична работа или не върша никаква работа, в ума ми непрестанно протичат всякакви реалности – мои, чужди, немои-мои, минали, проектирани в бъдещето, смесени. А музика обичам да тече паралелно с каквото и друго да правя. В Гърция това ставаше силно и продължително, защото само там имах време да върша домашна работа, и умът ми беше дълго време свободен да се занимава с каквото друго може и желае.

Преди да заминем за Гърция в края на 2001 г.  у мен беше попаднал диск със съвременни интерпретации на антични музикални текстове. Бях го слушала многократно и тази основа стоеше зад свързванията ми, които винаги си остават несигурни, защото античните нотни текстове показват само тонове и ритъм – без темпо, настроение, продължителност на нотите и други важни подробности, които не знам как се наричат. Съвременните записи са доста свободна интерпретация, макар и върху автентичен нотен текст.

Някои от тях ми звучаха като музика на извънземни и с нищо не ми се свързваха – Хорът от Еврипидовия „Орест”, Делфийските пеани. Еврипид, съвсем очаквано, харесвам и като музика (толкова съжалявам, че нищо не се е запазило от „Вакханките”!). Първи хор от трагедията „Орест” на Еврипид – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=1
Неочаквано (или очаквано) – почти не мога да понасям да слушам делфийските пеани.
Първи делфийски пеан – http://www.youtube.com/watch?v=58Z9RFxJ1B8
Втори Делфийски пеан – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=3
Най-много обичам най-стария от запазените и най-великия античен поет-музикант – Пиндар, с първа Питийска ода, която ми помогна да започна да разбирам старогръцки: http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=4
Тя ми прилича на ренесансова музика, даже малко на барок (сигурно защото обичам бароковата музика). Тези свързвания, обаче, може да се дължат на факта, че нотният текст е запазен в късен средновековен ръкопис и може да е обработен в духа на по-късното време. Делфийските пеани са съхранени епиграфски – такива, каквито са били записани оригинално и сигурно затова ми приличат на извънземни. Такова е и „Оплакване на Текмеса” – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=5

Други антични парчета, обаче, веднага ми се завързаха с музика, която звучи и днес, макар че също е стара – византийската църковна музика.
Епитафия на Сикелос – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=6
Свързването не беше и трудно, защото разполагаме с доста на брой антични химни към богове от ІІ в., един от които дори посветен на Светата Троица.
Химн към Слънцето – http://www.youtube.com/watch?v=UnRd8fXdR0U
Химн към Светата Троица – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=7
Тази връзка се прави още по-лесно, ако човек е слушал достатъчно ранни византийски песнопения.
„Светлина на радостта (Фос Иларон)”, Атанасий Александрийски, ІV в. – http://www.youtube.com/watch?v=pFJQNQ83s78
„Единородният син”, приписвана на император Юстиниан VІ в. – http://www.youtube.com/watch?v=SUXJEECQBAY
„Херувимски химн” – http://www.youtube.com/watch?v=vw8kb5zlSc8
„Достойно ест” на Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. – http://www.youtube.com/watch?v=Hpq5cPvdQZI
„Славословете Господа”, Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. – http://www.youtube.com/watch?v=nWsUbdsXLYY

Такива слушах всяка неделя от близкия храм на св. Параскева – повечето храмове в Гърция пускат живата литургия на високоговорители. И въпреки че тялото ми се съпротивляваше и не искаше да се буди всяка неделя в 7 часа сутринта, понеже певците бяха превъзходни, душата примолваше тялото ми да си събуди поне ушите, за да се наслади на ангелогласното пеене. Така, със заспало тяло, будни уши и душа, по четири часа всяка неделя свиквах и с византийския гръцки език. Е, вярно е, че понякога изнасилвах тялото си – ходех и слушах цялостно-блажено вътре в храма, а после го оставях да си доспи.

Византийската музика и пеене са сходни, съвсем обяснимо, с традиционна музика и пеене от широкия район около Константинопол – съвременна Тракия, но и северозападна Мала Азия, включително малоазийското крайбрежие. Започвам с примери от малоазийска Гърция.

Първият ще е приспивна песен от Смирна, изпълнена от Арети Кетиме в атинския театър от римската епоха, който днес се използва за концерти: http://www.youtube.com/watch?v=b7D3kNFlwHI

Тъжните малоазийски песни често са от Смирна – обезлюден и опожарен гръцки град през 1922 г., по време на голямата „малоазийска катастрофа” за гърците – война с Турция, в която над 2 милиона бежанци се преселват в континентална Гърция (заселват ги основно в Северна Гърция, която е обезлюдена от избягалите българи – македонци и тракийци). Песента е за дете, което се мъчи да отплува от опожарения град. С метафори е описано удавяне в буря: тялото на детето става лодка, а кърпата му – платна. Накрая моли да не му пишат писма, защото не знае писмената и му се доплаква. „Казах ти, и пак ще ти го кажа” – http://www.youtube.com/watch?v=Ze_AMsSghBs

Третата тъжна смирненска песен ще е „Дзиваери” (Сапфир) – пак за емигранти и бежанци. Пеенето на Арети тук е много „ранновизантийско”. Името на скъпоценния камък сапфир е старогръцко, в средногръцки се променя на „зафири”, турците го потурчват на „дзиваери” и гърците си заемат потурчената собствена заемка. Има много такива гръцки заемки в турския, които пак са се върнали в гръцкия. „Дзиваери” – http://www.youtube.com/watch?v=lj_YdBJyHiw

Ще предложа примери за „византийстваща” народна музика и от Гръцка Тракия:
Хронис Аидонидис на Олимпийските игри 2004 – http://www.youtube.com/watch?v=UwbxQkpeC38
„Да бях птиче”, първата от двете песни (втората е танцова „Възцари се утринен царю” – към слънцето). Хронис Аидонидис пее в храма на Посейдон в Сунион – http://www.youtube.com/watch?v=ECwHcZBx8Tw
Като „византийстващи” бих определила и българските бавни рупски песни – тракийски, странджански, родопски (и на българите-мюсюлмани!): „Излеял е Дельо хайдутин”, Валя Балканска – http://www.youtube.com/watch?v=7lJYq6bjHTQ
Ще сложа и любими песни от тези, които майка ми постоянно пееше: „Заблеяло ми агънце”, Борис Машалов – http://www.youtube.com/watch?v=8g4D6rL0Q5M
„Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си”, Галина Дурмушлийска и Теодосий Спасов – http://www.youtube.com/watch?v=ox2U25J9is0

За съжаление, повечето от съхранените нотни записи от античността са все в сериозни тържествени жанрове – химни към богове, оди за победители, трагически хорове, епитафии. Не можем да си създадем представа за музиката на дионисовите празници или на народните веселия и трагикомедии, като във филма „Ребетико”. Има само два музикални текста, които представят по-жизнерадостно настроение: едното е упражнение за китара, а другото, много странно и едновременно много типично за гръцката народна музика – химнът към страшната богиня на възмездието Немезида.
Упражнение за китара – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=8
Химн към Немезида – http://www.youtube.com/watch?v=jkTgkoOouhY&NR=1

Химнът към Немезида, с неравноделните си тактове, винаги ме е отпращал към неравноделните тактове в българската традиционна музика. Той прилича и на византийско песнопение, но не на ранните от типа на Ефрем Сирин, Роман Сладкопевец, Йоан Дамаскин, които са белязани със силни източни (сирийски) влияния, а на по-късните – тези на Йоан Кукузел, в които силно се усещат мотиви от южнобългарска традиционна музика (македонска и тракийска), включително и танцова.
Силно неравноделният и с безсмислен текст (като дионисовите призовавания) „Терирем” на Йоан Кукузел – http://www.youtube.com/watch?v=ew-PvIat6-s
„Мистерията на чужденците”, песнопение посветено на влъхвите (магите) на Рождество Христово; не знам дали е Кукузелово, но е танцувално и ми е любимо колкото и „Терирем” – http://www.youtube.com/watch?v=vI2zpRz6qpY

Йоан Кукузел е живял в ХІІІ или ХІV в., не може да се изключи възможността да е ползвал славянски музикални мотиви. Поколебах се, дали да оборя това допускане, когато срещнах арменска традиционна музика в неравноделен ритъм, която прилича на нашата: А мом бар – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=9  Но тогава си казах: арменците са били заедно с българите в османската империя – сигурно сме си обменили нещо, особено през Византия и православието.

Големият шок и голямата радост настъпи, когато попаднах на сайт с музика на понтийските гърци, в който открих множество неща в неравноделен ритъм, някои от които приличат на нашите традиционни песни и танци, а други са съвсем същите. Вярно е, че много от понтийски гърци са живели в рамките на Османската империя, но тези по северното Черноморие не са. Отвори ми се голямо поле за изследване и едно откритие, което може и да няма научна стойност, но за мен е нещо специално.

Как е възможно да имаме еднакви песни и танци с понтийските гърци, след като не с всички от тях сме били заедно в големите врящи казани на Византия и Османската империя? Този обмен и взаимодействие следва да е станал в предвизантийско време, в античността. Селища на понтийски гърци по нашето черноморско крайбрежие има без прекъсване поне от VІІ в. пр. Хр. Днес, по-голяма група, която още пази своята идентичност е останала само в Созопол (включително в къщата на НБУ).

Така се роди хипотезата ми, че мога да се опитвам да идентифицирам остатъци от антична балканска музика, включително тракийска. Например понтийският „пирихиос” е почти идентичен с българска „ръченица” (мелодия, ритъм, стъпки, музикални инструменти), в частност с тракийската ръченица, разпространена както в територията на българска Тракия, така и в гръцка Тракия (не съм имала възможност да проуча турска Тракия). Гръцка ръченица „мандилатос хорос” от Драмско – http://www.youtube.com/watch?v=4uUPB92mItU
„Мандилатос хорос”, състава на Рос Дейли – http://www.youtube.com/watch?v=dy_kQ6v3VUo

„Πυρριχή” е име на прочут старогръцки танц, изпълняван от група воини в пълно или частично бойно въоръжение, подредени в редица. В редица танцуват и понтийските гърци, за разлика от тракийските българи и гърци, които по-често играят ръченица по двойки (еднополови и разнополови). По разнополови двойки танцуват пирихиос и понтийските гърци. „Пирихиос” в цариградската патриаршия през 1997 г. – http://www.youtube.com/watch?v=D5fsIXPeSmc
Смесено мъжко-женско пирическо хоро – http://www.youtube.com/watch?v=8oEPMOEX49w

И в България ръченица се танцува в заловено смесено хоро с крясъци, подскоци и тропания, например шопска ръченица – http://www.youtube.com/watch?v=puwltopomjw
Сцена с ръченица от стар български филм (Сиромашка Радост – 1958 г.) ми е останала като ярък спомен от детството (гледала съм го вероятно през 1978-79 г.). Запомнила съм го, защото съм чувала, че по подобен начин баба ми е пристанала на дядо ми – http://www.youtube.com/watch?v=NC_-jLPJcUA

Когато видях изпълнението на понтийския пирихиос на Олимпийските игри в Атина през 2004 г., първо онемях. Традиционното мъжко облекло на понтийските гърци съвсем точно отговаря на описанието на тракийските воини в персийската войска у Херодот  (Hdt. VІІ, 73) – шапки от лисича кожа, както и на изображенията на траки и фриги в антична вазопис (фиг. 3.) – тесни панталони, ботуши и шапки от лисича кожа. Кожата е увита на главата, а край ушите висят опашката и лапите, завързани на фльонга. Макар не от кожа, шапките на понтийците имат същата форма: отстрани висят парчета, оформени като „животински лапи” (отляво, завързани на фльонга) и нещо като „опашка” (пискюл отдясно). Тесните панталони и ботушите също са налице, както широките кожени колани със запасани в тях ножове. „Пирихиос” на Олимпийските игри в Атина 2004 – http://www.youtube.com/watch?v=5nNX0uegtZg

След първоначалното онемяване, започнах да пищя, че понтийската музика и танци са като нашите съвременни тракийски, че понтийските гърци са облечени като древните траки и фриги. Г-н Меймарис, за разлика от друг път, не се засегна. Каза, че и на него понтийските гърци не му приличат на гърци. Езикът им, обаче, е много архаичен гръцки, извънредно близък да старогръцкия, казват – до йонийския диалект. Може би са елинизирани варвари? Съвременните гърци не им разбират говоренето.

Най-хубавият пирихиос, който намерих, е изпълнен от т. нар. „акрити” (византийски гранични войски), бежанци, преселили се в гр. Серес. Тук са представени всичките сложни движения, които съм виждала да изпълняват и мъже-българи, танцуващи състезателна мъжка ръченица, като моя малоазийски дядо. „Пирихиос” на акрити от Серес – http://www.youtube.com/watch?v=w-ZE7YSy_Uk

И понтийските гърци използват гайда и тъпан, като тракийците. Също в неравноделен ритъм и много сходно с тракийските танци е хорото „Тик” – http://www.youtube.com/watch?v=BUJSfW6dUj4
Друг „Тик” със зурни, които придават известно турско звучене, но … инструментът е характерен и за Южна България, и Северна Гърция, не знаем колко стар, досущ като античен авлос – http://www.youtube.com/watch?v=r69LgKJBLnk
Подобен е понтийският танц „Дипат”, придружен песен на архаичния език – http://www.youtube.com/watch?v=UJH1-iydLEA

Най-характерният инструмент на понтийските гърци е т. нар. „кеменче” – като гъдулка. Бутилкообразната форма го различава от гръцката лира и гъдулката, но звукът и начинът на свирене не се различават особено от нашата гъдулка, която в Турция се нарича „класическо кеменче”. Всички капковидни гъдулки, лири и класически кеменчета имат за свой предшественик византийската (константинополска) лира, която пък има предшественици със същата форма в римската и елинистическата епохи.

И последната връзка, която направих между понтийските и античните танци, в частност – древнотракийските, е т. нар. „танц с ножове” (ΧΟΡΟΣ ΜΑΧΑΙΡΙΑ). В античността махайрата е жертвен нож (леко извит, като ятаган), а днес е името за нож изобщо – махери. Един от най-известните тракийски мимически танци е описан от Ксенофонт като изпълнен от траките в Пафлагония, Мала Азия (Xenoph., Anab. VІ, 1, 6). Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с ножа си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас”. Други изнасят онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат. Описанието има само две разлики с понтийския мимически танц – съпроводът на флейта и липсата на помиряване между танцувалите воини.
Първи пример за танца с ножове – http://www.youtube.com/watch?v=DlKZfIrqscw
Втори пример за танца с ножове – http://www.youtube.com/watch?v=_9wrugyDIko
Трети пример за танца с ножове, майсторско изпълнение, но лошо качество на клипа – http://www.youtube.com/watch?v=mPpcF0XZxlg

За преход към последната музикално-танцова тема, с която всъщност започнах цялото изследване – за кючеците и чалгата – ще използвам клип с три тракийски хора в гръцка Тракия: Синкатистос, Цестос (Честото?), Мандилатос – http://www.youtube.com/watch?v=5136sC6ExsA  Може да се каже, че са си съвсем български хора (кой знае, дали не са и турски). Тракийската музика във всичките й държави прекалено много прилича освен на понтийската и на арменската (арменците също са понтийци!).

Може да забележите това в арменска традиционна песен „Хала, хала”, изпълнявана от любимата Арети Кетиме, заедно с гръцките арменци Хайг Язидзян и Тигран Саркисян, изпълняващи етно-джаз. Тук те си пеят и танцуват почти съвсем по традиционному – типичен кючек, като тия, които дядо и леля са танцували. Точно така си представям Дионисовите хорове след Еврипид насетне, включително ритуалните в древна Тракия, защото и днес в съвременната тракийска музика има такава в съвсем същия стил, включително и музикалните инструменти – тъпан, дайре-тюмпан, кастанети-кротала, цимбали-кимбала, зурна-аулос. Ако пееха на български, щях да кажа, че песента е българска. По същия начин можеше да е турска, гръцка и старогръцка – на еврипидовите лидийски и тивански „Вакханки” или на колхидката-арменка „Медея”. „Хала, хала” – http://www.youtube.com/watch?v=CBPkKhe0Euo

За кючека направих малко проучване. Нареченият на английски „Belly Dance”, е традиционен танц в арабските култури и Средиземноморието. Сред арабите е само женски и включва равностойни (и дори по-важни) движения с горната част на тялото. Египетската танцьорка Самия Гамал – http://www.youtube.com/watch?v=HIREFFmO1FY

В Турция и на Балканите танцът се играе и от жени, и от мъже, а има и различно излъчване – горната част на торса трябва да е (почти) неподвижна. На български използваме чуждото име „кючек”, което на турски се произнася „кьочек” (köçek oyunu), произлиза от персийското kuchak – „дете”, „младо животно”. В Турция името се е употребявало за младежи, изпълняващи функцията на дервишки слуги в еничерския корпус и сред последователите на хаджи Бекташ (общества на хетеродоксни мюсюлмани, последователи на бекташизма, е имало и продължава да има на Балканите, включително в България). Кьочек е име само на мъжките танцьори, докато жените, изпълняващи тези еротични танци, се наричат ченги Çengi. Ченги танцьорка, филмирана през 1898 г. – http://www.youtube.com/watch?v=ziOAYNqRjIY

Има исторически сведения за културата на кьочека и ченги от ХVІ в. (в пътеписи на европейски пътешественици – това е специално за Анета!), когато османските султани започват да я поощряват и да търсят изпълнители за дворцовите си забавления. Интересното е, че традиционно не се играе от мюсюлмани – танцьорите се набират от християнското население (най-много сведения има за гърци и арменци, по-малко за българи), понякога от еврейското и циганското население. Особено популярни кьочекчии през ХVІІІ-ХІХ в. стават гърците от островите, най-високо ценени са тези от Хиос. Като прочетох това, разбрах, че не без причина оприличавах островните традиционни гръцки песни („нисиотика”), на турски кючек, както и че мъжът ми е бил прав – това сигурно е традиционна гръцка музика. И днес хиоското нисиотико е ценено като най-добро, и наистина е хубаво, макар с кючекчийски ритми. Ще сложа онова прекрасно парче, в което Веси се влюби – винаги ми е звучало като бавен кючек, макар че типът танц-хоро се нарича сирто. „Във водите на Егея”, сестри Хадзидаки, традиционно изпълнение – http://www.youtube.com/watch?v=ABFZidrY_28
„Във водите на Егея”, оперната прима Савина Янату и Василис Гиздакис, в съпровод на оркестър („симфоничен кючек”) – http://www.youtube.com/watch?v=0igRUOUDFrU
„Във водите на Егея”, в силно „византийстващата” интерпретация на Арети Кетиме („византийски кючек”) – http://www.youtube.com/watch?v=VX1S_30_s6M
И още едно изключително нисиотико сирто, „Аморгиански (от о-в Аморгос) брод” – http://www.youtube.com/watch?v=lAkHQfGSDtA

Инструменталният съпровод на кючеците е включвал: тъпан (с два вида кожи – козя и овча), зил (античните кимбали), дайре (античният тюмпан), класическо кеменче (византийска лира, гъдулка), ченг (не разбрах какъв инструмент), лауто (гръцки инструмент от типа на китара и тамбура), баглама (малка китара с три двойни струни, на която се свири с перо, традиционен инструмент на малоазийските гърци). Танцът е бил съпровождан и от песен, чийто текст понякога е разиграван мимически.

Жените танцьорки – ченги – тогава са били облечени от глава до пети, включително и със забулено лице, ако танцуват публично. Младите мъже, танцьори на кючек в османската империя, са имитирали жените-ченги – гримирали са се, носили са дълги разпуснати коси, обличали са се в женски дрехи (шалвари или поли), на кръста са имали широк позлатен колан, на който отпред са окачвали големи пискюли, които бурно да подскачат по време на танца. Имали са заострени шапки, чийто връх е бил завит напред (като трако-фригийската шапка в античността) и понякога е завършвал с пискюл. Танцът е мимически и често комически – разиграват се еротични и сексуални действия. Мъжете кьочекчии са били свързани и с хомосексуалната култура в Османската империя.

Аз пък, днес, свързах кьочекчиите с кукерите, които също се обличат като жени и имат вързани дървени фалоси на кръста. Изображения на такива персонажи има и по античната вазопис – представяни са да танцуват пред Дионис (фиг. 4.). Една такава сцена е определяни като илюстрация на Аристофановта комедия „Птиците” (фиг. 5). Самият Дионис е представян в облекло, подобно на малоазийските кючекчии (фиг. 6). Свързах кьочекчиите и със жреците на древната малоазийска богиня Майка, наричана от елините Кибела, които също се обличали в женски дрехи и са изпълнявали екстатични танци под съпровод на ударни инструменти. Намират се антични изображения представящи обредни (мистериални?) „кючекчийски” танцови пози и инструменти (фиг. 7, 8).

Ако само слушах тази музика без да виждам какво се танцува, щях да се чудя дали е понтийска гръцка, или е критска, или е българска.
Традиционен турски кьочек – http://www.youtube.com/watch?v=3Fr7nPtK-aI
Истанбулски кьочек със зурни, с танцьори облечени в традиционно облекло от съвременна Тракия – http://www.youtube.com/watch?v=wXuaw4rLM-8

Гръцкият кючек се нарича „цифтетели” (означава „да се движиш като змия” или „с две струни”). И тази дума е турска. Турското чифтетелиси прилича на кьочек, но е сватбен танц (ритуалният ”хиерос гамос”?), танцувано е едновременно от жени и мъже, както и сред малоазийските българи:
Турско чифтетелиси с мъже и жени – http://www.youtube.com/watch?v=Fa6pUbIRPI4
Турско чифтетелиси само с мъже – http://www.youtube.com/watch?v=ZfiMUoW7LHQ
Гръцко цифтетели Бурновалийско (Бурноваля) от филма „Ребетико” – http://www.youtube.com/watch?v=zxDwwXMzoWE

Ще завърша темата за кючека и маанетата със „Сала, сала” на Арети Кетиме.
Когато търсих песен, която да изпратя на пътуващите ни анатолийци, открих това даровито дете – Арети. Родена е в семейство на понтийски гърци. Нейното невероятно пеене окончателно ме убеди, че мотиви на древно-анатолийската музика са съхранени и в съвременна музика. Нещо, което съм усещала отдавна, но трудно приемах, защото днес тази музика се пее най-вече по чалгаджийски, а това ме отблъсква.

Прилагам линк към едно изпълнение, което ми изглежда като пиеска, чието съдържание, каквото го виждам, ще разкажа: „Сала, сала” на Арети Кетиме -  http://www.youtube.com/watch?v=Gr_lKHseyUY

Гърците обичат да правят телевизионни симпозиуми с песни и танци, изпълнители и публика, която често е на маса с храна и напитки. Такъв е и случаят от клипа. Започва да пее детенце-момиченце. Почти никой не му обръща внимание. В началото хората си разговарят високомерно, освен някакъв чичо, който се хили на детето с нечисти намерения в областта на секса и финикийските знаци. За публиката голям интерес и възторг с аплодисменти ще предизвика една леля, звезда на гръцката чалга, която се появява на края на първия стих с характерен рев и кючекчийски движения. Тя излъчва желание да научи прощъпулничето на полезни неща в пеенето. Публиката продължава да се хили и подрусва в седнало положение, но в началото на втория куплет някои избелени усмивки започват да позамръзват (с изключение на чичото с нечистите намерения). У някои се прокрадва усещането, че нещо не е както трябва. Все още нищо не се прокрадва у лелята-чалга-певица – тя ще се опита да „подкрепи” с пеенето си момичето, което очевидно не се вписва в очакваното. Направо го поправя – не така, моето момиче, ето така е правилното пеене на чалга. Цигуларят се опитва да я среже с очи, защото загрозява, но не успява съвсем.

На третия куплет всички от публиката гледат като ударени с мокър парцал – нищо не разбират, пулят се глупаво и малко недоволно, че някъде са си изгубили високомерието – с изключение на чичото с намеренията, който все така сластно се облизва зад зъби. За секунда камерата хваща друг слушател (с брада), който изглежда като замръзнал и ударен с мълния едновременно. Певачката-леля прави по-плах опит да се включи, изглежда започва да усеща, че ролята на учителка й убягва, но продължава да се усмихва покровителствено.

Идва екстатично дълго соло на гласа на Арети. Цигуларят пак порязва с поглед певачката – да не е посмяла да се включи. Камерата се спира за по-дълго върху лицето на мъжа с брадата, който единствен разбира какво става. Той поглежда в страни и вижда, че никой друг не разбира, и че има опасност той да стане единственият ревящ със сълзи в залата. И това е така, защото започва соло на една могъща анатолийска богиня Майка, излизащо от устните на момиченце, чисто като богиня дева. Това е трагическа песен и трагическо соло. Такива са почти всички песни на малоазийските гърци, на които съвременните им наследници похотливо се кълчат за пари. Това е песен като от старогръцка трагедия или от мистериален ритуал, песен за човешка смърт, божествена мощ и каквото става между тях. Само един от присъстващите разбира, може би и цигуларят. Лелята-певачка продължава да се фръцка и усмихва покровителстващо, макар че накрая и тя започва да се пули неразбиращо (както и мнозинството от публиката) какво прави това дете.

Детето дава ред на лелята-певачка, най-накрая чалгата ревва с пълна сила, публиката въздъхва успокоено, че странното нещо най-сетне е свършило и започва да подскача, да пляска, да се кълчи и да се кефи на това, което си знае и може. Не виждаме дали мъжът с брадата се е разплакал. Арети подарява накрая, освен божествен глас, и една щастлива прелестна усмивка, като че ли да ни накара да помислим, че и тя не разбира какво е направила.
*

Можем ли днес да се отнасяме към традицията си не по чалгаджийски?
В България – много рядко. Не че няма талантливи хора, а по-скоро такава музика не намира среда, в която да има успех. Хвърляме усилия да се мъчим да правим неща, които тепърва трябва да се учим да разбираме и съответно – правим с неумело имитиране, при това истински им се радваме. Загърбваме това, за което носим разбиране по наследство – носим го в телата си, и бихме го правили истински, оригинално, със смислена дълбочина. Теодосий Спасов произвежда такива неща от дълги години – не зная на колко души е известен и любим.
Theodosii Spassov and David Dorantes – http://www.youtube.com/watch?v=X56VQrYyLZs
„Лалица”, Теодосий Спасов с Янка Рупкина – http://www.youtube.com/watch?v=hPQ2UEx8ibg
Теодосий Спасов, импровизации – http://www.youtube.com/watch?v=GPezX1tEj3Q

Обикновено успехът на модерната музика, направена върху традиционната българска, се намира в чужбина. Сигурно повече чужденци, отколкото българи, са запалени по нашата музика.
„Притури се планината”, Стефка Съботинова – http://www.youtube.com/watch?v=HNmYUsJQyr0
„Планинска приказка”, Туванците „Хун Хур Ту” и „Българските гласове – Ангелите”на концерт с общия си албум в Белград (събрали се Орфей и сибирските шамани, но не в Тракия) – http://www.youtube.com/watch?v=gbUJy9_n9Hs
„Що ли?”, The Mystery of Bulgarian Voices от „Alone in the Dark” – http://www.youtube.com/watch?v=cq44F1iV8GU
„Вода”, Елица и Стунджи – http://www.youtube.com/watch?v=ozrMj-86lBk
„Йовано, Йованке” на Найджъл Кенеди – http://www.youtube.com/watch?v=czBVb82JHm0

В Гърция нещата стоят различно. Много отдавна, композиторът на класическа музика Микис Теодоракис е намерил вдъхновение в традиционната народна музика и е създал купища гениални неща, освен познатото сиртаки от филма „Зорба гъркът” – http://www.youtube.com/watch?v=690_48tCzfE (Борислав попита кои книги са ни формирали – Казандзакис е една голяма стена-кораб на моята къща).
„Зобра гъркът”, изпълнен от симфоничен оркестър и хор, с диригент самият Теодоракис – http://www.youtube.com/watch?v=sW4XspoF7Z4
Заслужава си да видите що за човек е Теодоракис и телом – въплъщение на любовните лудости от Платоновия „Федър”. Двуметров мъж, критянин, зодия лъв с грива; когато дирижира е една подскачаща вятърна мелница като Найджъл Кенеди; като Казандзакис е сменял идеологии – комунистическа в ранните си години и дясна в късните си години (мнозина го осъждат за това – дреме му на музиката!). Става много популярен по време на военната хунта в Гърция 1967-1974 г. (равностойна на нашия „комунизъм”), когато е забранявано да бъде слушан, самият той е изпращан в лагери (острови) за политически затворници; казва, че там бил открил кладенеца на народната музика.

Пускам негова музика, изпълнена от симфоничен оркестър, хор и друг гениален персонаж – Григорис Битикоцис, силно десен, композиторът и изпълнителят на „Колесницата с два коня” като по „Федър” – http://www.youtube.com/watch?v=wn_I-kWU7EY  . Клиповете са от първия свободен концерт на Теодоракис през 1977 г. – със щастливи пеещи лица в препълнения театър Ликавитос:
“Слънце на справедливостта” – http://www.youtube.com/watch?v=TorYVReym-8
“Кръвта на любовта” – http://www.youtube.com/watch?v=hv8pj10MGi0
“Една е лястовицата” – http://www.youtube.com/watch?v=_QVbC0ZeKu4

Има и много други автори, които правят съвременна гръцка музика, гребейки от бездънния кладенец на тяхната си традиция. Слагам някои от най-любимите ми.

Сократис Маламас е в върл почитател на Пинк Флойд, прави етно-гръко-рок. Особено хубави са текстовете му – достойни за прочутото име, което носи. С първата песен започнах да говоря новогръцки без да го разбирам.
Зейбекикото „Мостът на Арта” – http://www.youtube.com/watch?v=fv3imvkwVYE
„Принцеса” – http://www.youtube.com/watch?v=FUjcnSXWUxQ
„Самодива” (Νεράιδα)” – http://www.youtube.com/watch?v=zKc-tagXm6Q
„Тирезий” (композирана от Танасис Папаконстантину) и „Тиасът”, изпълнени диво екстатично и античалгично – http://www.youtube.com/watch?v=XyJaNqvXdWI
Три песни, изпълнени с малоазийката Харис Алексиу и кипърецът Алкиноос Йоанидис, текат с инструменти и ритъм на кючек, но не са чалга, както заради внушението на музикалните текстове, така и заради словесния текст (безкрайно далеч от типа „русо гладно нема”) – “Всекидневните неща” – http://www.youtube.com/watch?v=LPv6geXLlbU
“Децата на площада” – http://www.youtube.com/watch?v=uOGCPiL1EJ4
“Остави лъжите” – http://www.youtube.com/watch?v=xtsEoJG9Wnk

Танасис Папаконстантину, също като Теодоракис, е гениален композитор с лош глас. Музиката му толкова много ми харесва, че покрай нея харесвам да му слушам и гласа. Първата песен ми е най-любимата и заради стиховете (той си ги пише): „… когато ми се умори душицата, да дойдеш да ми я вземеш, за да гледа от високо ленността на света и да бъде забравена, като на планините ланшния сняг”.
„Пехливан” – http://www.youtube.com/watch?v=vmcPDi_W0BU
„Андромеда” (бавен кючек) – http://www.youtube.com/watch?v=XRxmsLaBwRk
„Безсъние” (изпълнена от Янис Ангелакас) – http://www.youtube.com/watch?v=GG1n31OmFxU

Псарандонис, критянин, брат на прочутия Никос Ксилурис, ми се струва че прави директно антична музика, без никакви посредничества на Византия, Османска империя или Съвременност – звучи ми като извънземен, като Еврипид.
Част от филм за Псарандонис – http://www.youtube.com/watch?v=a4brQkXb8gk
„Тигрицата” – http://www.youtube.com/watch?v=Ufk6ANyUASo
„Зевс”, от диска „Идайската пещера” на живо – http://www.youtube.com/watch?v=89NgOOeW07g

Традиционни критски „мантинади”, състезания по съчиняване на музико-поезия, както по време на античния симпозиум, но днес, и на живо. Някои от нещата, които участниците казват, като да са извадени направо от диалозите на Сократ и Платон, или от нашия форум. Псарандонис: „на небето искам да се покача, над лудостта на света, за да видя дали има красоти”. Сестрата на Псарандонис: „нямам друго, освен едно сърце, а дори и то ми е чуждо, подарено е на едно мераклийско тяло”. Псарандонис: „Стихът ти носи образ и звук. Трябва да говориш с природата, с бога, защото тя (природата) е богът. И тя има всичкото. Ако можем да си говорим заедно с нея, да вземаме и да даваме, ако всичко е с пулс/ритъм, защото без пулс/ритъм нищо не е живо. Бог е самата природа, той е този пулс/ритъм, и хармонията подрежда само красиви неща”. Неизвестен за мен участник: „Аз мисля/вярвам, че думите имат повече съзидателност от плътта” – http://www.youtube.com/watch?v=rgYePxQ1SsI

Мислех да завърша тук, но редактирайки текста, чух и разбрах словата на една песен на Сократис Маламас, и реших да завърша с тях (буквален превод) и с нея (зейбекико).

„Казах ти всичко” – http://www.youtube.com/watch?v=YUPSfeRyG-w

Много пъти ти говорих с пръст (земя) по устата,
казах ти всичко каквото научих – научих го с тялото.
Половината съм душа, половината – тяло, а преживяното ми е звярр,
Половин живот разпилях, за да живеят и двете.

Колкото и парченца да можеш да свържеш,
Не ще ти стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

Водата ме обичаше, но небето ме живееше.
Когато измервах какво мога – земята не ме побираше.
(поглед – „Дано ми бъде простено!”)
Ловувах красотите, а ме открадна тъгата.
Истините ми са – ти, когато плачеш, и ударите на сърцето ми.

Колкото и парченца да можеш да съединиш,
Не ще стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

Франсис Фукуяма: Бъдещето на историята; Списание „Форин Ъфеърс” (Foreign Affairs), бр. 1, 2012.; Превод: Агенция “БГНЕС”

Франсис Фукуяма е водещ американски научен сътрудник на Института за международни изследвания “Ф. Спогли” към Станфордския университет. Статията “Бъдещето на историята” е публикувана в списание „Форин Ъфеърс” (Foreign Affairs), бр. 1, 2012., и представлява заиграване с по-раншна теза на самия Фукуяма за „Краят на историята” в едноименна статия, публикувана през 1989 г.

***
Светът се нуждае от сериозна интелектуална дискусия за социално-икономическото устройство. Настоящата форма на глобализирания капитализъм разрушава базата на средната класа, на която почива либералната демокрация.
Нещо странно се случва в света. И глобалната финансова криза, започнала през 2008 г., и днешната криза на еврото са следствие от функционирането на модела на слабо регулиран финансов капитализъм, който се създаде през последните 30 години. Въпреки широко разпространеното раздразнение от мерките за спасяване на Уолстрийт, не се наблюдава сериозен растеж на левия американски популизъм. Напълно разбираемо е, че движението “Окупирай Уолстрийт” ще набира скорост, но най-динамичното популистко движение днес е дясното Чаено парти, чиято основна мишена е регулиращата държава, стремяща се да защити обикновените финансовите спекуланти. Нещо подобно се случва и в Европа, където левите са слаби, а активността на десните популистки партии, точно обратното, расте.
Можем да посочим няколко причини за отсъствието на мобилизация на левите, но главната от тях – това е провалът в сферата на идеите. За предишното поколение идеологията се базираше на икономиката, подкрепена от либертарианското дясно. Днешните леви не успяха да предложат нищо, освен завръщането към старата социалдемокрация. Отсъствието на убедителен прогресивен контра наратив е опасно, защото конкуренцията оказва върху интелектуалните дебати такова положително въздействие, както и върху бизнеса. А сериозната интелектуална дискусия е напълно необходима, защото настоящата форма на глобализиран капитализъм разрушава социалната база на средната класа, на която почива либералната демокрация.

Демократическата вълна

Обществените сили и условия не просто “определят” идеологията, както твърдеше някога Карл Маркс, идеите не могат да наберат сила, ако не са обърнати към нуждите на голям брой обикновени хора. Либералната демокрация днес е основна идеология в почти целия свят, отчасти защото тя отговаря на нуждите на едни или други социално-икономически структури и се прокарва от тях. Промените в тези структури може да има идеологически последици, също както и идеологическите промени да доведат до социално-икономически промени.

Почти всички влиятелни идеи, оформили човешкото общество през последните 300 години, са били по своята същност религиозни, освен едно важно изключение – конфуцианството в Китай. Първата голяма светска идеология, имаща дългосрочно влияние върху световното развитие, е либерализмът. Доктрина свързана с растежа през ХVІІ век първоначално на търговската, а след това и на средната класа в определени части на Европа. /Под “средна класа” разбирам хора, които по доходи не се намират нито на върха, нито на дъното на обществото; имат поне средно образование и притежават недвижимост, стоки за дълготрайно ползване или собствен бизнес/.

Както твърдят мислителите класици – Лок, Ментескьо, Мил – либерализмът предполага, че легитимността на държавата се основава на нейната способност да защитава индивидуалните права на гражданите, като едновременно с това държавната власт трябва да бъде ограничена от закона. Едно от фундаменталните права, които трябва да бъдат защитени, това е правото на частна собственост. “Славната революция” 1688-1689 г. в Англия е изиграла ключово значение за развитието на съвременния либерализъм. Тогава за пръв път е закрепен конституционният принцип – държавата не може да облага гражданите с данък законно без тяхното съгласие.

Първоначално, не е било задължително под либерализъм да се подразбира демокрация. Вигите, подкрепящи конституцията от 1689, са били предимно най-богатите собственици в Англия, парламентът през този период е представлявал по-малко от 10% от населението. Много класически либерали, включително Мил, много скептично са се отнасяли към добродетелите на демокрацията: те са смятали, че отговорното политически участие изисква образование и определен статут в обществото. т.е. наличието на собственост. До края на ХІХ век практически във всички европейски страни избирателното право е било ограничено с имуществен и образователен ценз. Избирането на Андрю Джексън за американски президент през 1828 г. и неговото решение за отмяната на имуществения ценз при гласуването, поне за белите мъже, е първата важна победа по пътя към устойчивите принципи на демокрацията.

В Европа изключването на голяма част от населението от политическия процес и увеличаването на работническата класа са подготвили почвата за появата на марксизма. “Комунистическият манифест” е бил издаден през 1848, когато революции са пламнали в почти всички големи европейски страни, освен Великобритания. Така е започнал века на борбата за лидерство в демократичното движение между комунистите, готови да се откажат от процедурната демокрация /многопартийните избори/ в полза на това, което са смятали за съдържателна демокрация /икономическото преразпределение/, и либералните демократи, които са вярвали в разширяването на политическото участие при осигуряването на върховенството на закона, защитаващ индивидуалните права, включително правото на частна собственост.

Залогът е бил подкрепата на новата работническа класа. Ранните марксисти са смятали, че ще могат да победят благодарение на численото си превъзходство: когато избирателното право е било разширено в края на ХІХ век, такива партии, като британските лейбъристи и германските социалдемократи, са започнали да се увеличават стремително, представлявайки заплаха за хегемонията на консерваторите и традиционните либерали. Подемът на работническата класа е предизвикал ожесточена съпротива, често с използването на недемократични средства, в отговор комунистите и много социалисти са се отказали от официалната демокрация, избирайки пътя на директно превземане на властта.

През първата половина на ХХ век сред прогресивната левица е съществувал стабилен консенсус. Те единодушно са смятали, че някаква форма на социализъм – държавен контрол върху основните отрасли на икономиката с цел осигуряването на равно разпределение на богатствата – е неизбежна за всички страни. Даже консервативният икономист Йозеф Шумпетер е написал в своята книга “Капитализъм, социализъм и демокрация” през 1942 г., че социализмът в крайна сметка ще удържи победа, защото капиталистическото общество само се подкопава в културен план. Подразбирало се е, че социализмът в съвременното общество ще представлява волята и интересите на голямото мнозинство.

Но даже, когато на политическо и военно ниво са се разгръщали големите идеологически конфликти на ХХ век, в социалната сфера са случвали най-важните промени, подкопаващи марксисткия сценарий.

Първо, реалният стандарт на живот на работническата класа непрекъснато се е повишавал, в крайна сметка много работници или техните деца са могли да преминат в средната класа. Второ, в относително изражение работническата класа е престанала да расте и даже е започнала да се съкращава, особено през втората половина на ХХ век, когато сферата на услугите е започнала да изтласква индустриалното производство в така наречените постиндустриални икономики.

Накрая, появява се нова група бедни или хора в неравностойно положение, която е под работническата класа – нееднородна смес от расови или етнически малцинства, неотдавнашни имигранти, а също така социално изолирани групи, като жени, хомосексуалисти или инвалиди. В резултат на тези промени старата работническа класа в мнозинството индустриално развити общества се превръща в още една група на интереси, използваща политическата власт на синдикатите за защита на достигнатите по-рано с такъв труд блага.

Освен това, икономическият клас не се превърна в знамето, под което би могло да се мобилизира за политически действия населението на индустриално развитите страни. Вторият Интернационал получи тревожен сигнал през 1914 г., когато работниците в Европа отхвърлиха призивите за класова борба, сплотявайки се около консервативните лидери, крещящи националистически лозунги; подобна схема работи и днес.

Много марксисти са се опитвали да обяснят това с така наречената от философа Ърнест Гелнър теория за неправилното обръщение: “Също както радикалните мюсюлмани шиити смятат, че архангел Джибрил /Гавраил/ е направил грешка, предавайки на Мохамед, посланието, предназначено за Али, така и марксистите предпочитат да мислят, че духът на историята или човешкото съзнание е извършило ужасен пропуск. Тревожният сигнал е била насочен към класите, но заради някаква страшна пощенска грешка той е получен от нацията”.

Гелнър смята, че в съвременния Близък Изток религията изпълнява функция, сходна с национализма: тя ефективно мобилизира хората, защото, за разлика от класовото съзнание, има духовно и емоционално съдържание. Също както в края на ХІХ век европейският национализъм се е дължал на миграцията на населението от селските местности в града, така и ислямизмът е реакция на урбанизацията в съвременното общество в Близкия Изток. Писмото на Маркс никога няма да бъде доставено до получателя с името “Класа”.

Маркс е смятал, че средната класа или най-малкото прослойката, притежаваща капитал, която той е наричал “буржоазия”, винаги ще бъде малобройно, привилегировано малцинство в съвременното общество. Вместо това буржоазията и средната класа стават мнозинството от населението на най-развитите страни, което се превръща в сериозен проблем за социализма. От времето на Аристотел мислителите са смятали, че стабилната демокрация се основава на широка средна класа, а обществата, разделени на богати и бедни, са изложени на олигархическо доминиране и популистки революции.

Когато мнозинството развити страни са успели да създадат общество, основаващо се на средната класа, привлекателността на марксизма е започнала да се топи. Сред малкото места, където левият радикализъм е останал влиятелна сила, са районите с голямо неравенство, такива като Латинска Америка, Непал и бедните региони на Източна Индия.

Това, което политологът Самюъл Хънтингтън нарече “трета вълна” на глобалната демократизация, която започна в Южна Европа през 70-те години и достигна кулминацията си с падането на комунистическите режими в Източна Европа през 1989 г., увеличи броят на изборните демокрации в света от почти 45 през 1970 до над 120 в края на 90-те години на ХХ век. Икономическият растеж доведе до появата на нова средна класа в такива страни, като Бразилия, Индия, Индонезия, ЮАР и Турция.

Както отбеляза икономистът Мозес Наим, тази средна класа е относително добре образована, притежава собственост и е технологично свързана с външния свят. Тя поставя искания към правителството и лесно се мобилизира благодарение на достъпа до технологиите. Затова не е учудващо, че главните активисти на “арабската пролет” станаха образованите тунизийци и египтяни, чиито очаквания, свързани с работни места и политическо участие, не можеха да се осъществят при съществуващите диктаторски режими.

По принцип не е задължително представителите на средната класа да подкрепят демокрацията: както и всички останали, те са актьори, движени от лични интереси, те искат да завещаят своята собственост и положение. В такива страни, като Китай и Тайланд, представителите на средната класа се страхуват от исканията на бедното население за преразпределението на благата, и по тази причина подкрепят авторитарните правителства, които защитават техните класови интереси. Освен това, демокрацията невинаги удовлетворява очакванията на средната класа и ако това не се случи, могат да избухнат вълнения в нейните редици.

Не по-лоша алтернатива?

Днес съществува глобален консенсус по повод легитимността на либералната демокрация, поне по принцип. Както пише икономистът Амартия Сен, “макар демокрацията да не се прилага и приема навсякъде, според общоприетата гледна точка, демократичната форма на управление сега е достигнала положение, когато я смятат като цяло за правилна”. В най-голяма степен я приемат в страните, достигнали такова ниво на материално благополучие, където мнозинството граждани могат да се смятат за представители на средната класа. По тази причина се наблюдава връзка между високото ниво на развитие и стабилността на демокрацията.

Някои общества, като Иран и Саудитска Арабия, отхвърлят либералната демокрация, отдавайки предпочитание на ислямската теокрация. Но тези режими са в задънена улица и те се държат единствено благодарение на огромните петролни запаси. Арабският свят не участва в третата вълна на демократизация, но “Арабската пролет” показа, че и там обществото може да бъде мобилизирано срещу диктатурата, също както това се случи в Източна Европа и Латинска Америка.

Разбира се, това не означава, че в Тунис, Египет или Либия пътят към пътят към правилно функциониращата демокрация ще бъде лесен или идеално правилен, но позволява да се предположи, че стремежът към политическа свобода не е характерна черта на европейската и американска култури.

Най-голямото предизвикателство към либералната демокрация в съвременния свят отправя Китай, който съчетава авторитарна форма на управление с частично пазарна икономика. Китай е наследил продължителна и горда традиция на бюрократично управление от високо качество, която е на 2000 години. Китайските лидери успяха да извършат много сложен преход от централизирано планово стопанство от съветски тип към динамична и открита икономика. И трябва да отбележим, че те се справиха с тази задача доста компетентно.

Честно казано, с по-голяма компетентност, отколкото днес ни показват американските лидери при осъществяването на своята макроикономическа политика. Мнозина днес се възхищават от китайската система не само заради икономическите й показатели, но и защото тя позволява да се приемат големи, трудни решения доста бързо в сравнение с агонията и политическия паралич, от който през последните години страдат САЩ и Европа. След неотдавнашната финансова криза самите китайци започнаха да пропагандират “китайския модел” като алтернатива на либералната демокрация.

Но китайският път едва ли ще се превърне в сериозна алтернатива на либералната демокрация извън пределите на Източна Азия. На първо място той има определена културна специфика: китайската система на управление се базира на продължителна традиция на меритократично рекрутиране, изпити за приемане на държавна служба, особена роля на образованието и уважение на авторитета на технократите. Малко развиващи се страни могат успешно да приложат този модел, тези, които са успели, например Сингапур и Южна Корея, вече са се намирали в китайската културна зона. Самите китайци скептично се отнасят към износа на своя модел, така нареченият пекински консенсус това е по-скоро западно изобретение, отколкото китайско.

Също така не е ясно, доколко този модел е устойчив. Нито осигуряваният от износа растеж, нито приемането на решения от горе на долу могат да дават винаги резултати. Самият факт, че китайското правителство не разреши открито да се обсъжда катастрофата на високоскоростния влак миналата година и не успя да подведе под отговорност министерството на пътищата и съобщенията позволява да се предположи, че съществуват и други бомби със закъснител, скрити зад фасадата на ефективното приемане на решения.

Накрая, Пекин е уязвим от морална гледна точка. От ръководителите на различни нива се изисква уважение на достойнството на гражданите. Всяка седмица има протести срещу конфискациите на земи, екологичните нарушения или корупцията на някой чиновник. Докато се наблюдава стремителен растеж, тези злоупотреби ще могат да бъдат скрити. Но той няма да продължава винаги и на властите ще им се наложи да заплатят висока цена за натрупаното недоволство. Режимът повече няма идеал, около който може да обедини хората. Комунистическата партия, която уж се придържа към принципите на равенството, управлява общество, където процъфтява неравенството.

Затова стабилността на китайската система в никакъв случай не може да се възприема като аксиома. Китайското правителство твърди, че заради културните особености гражданите винаги ще предпочетат благополучието, осигурявания от диктатурата растеж, отказвайки се от неспокойната демокрация, която заплашва социалната стабилност. Но едва ли растящата средна класа в Китай ще се държи по различен начин от този в останалите региони на света. Други авторитарни режими могат да се опитат да повторят успеха на Пекин, но е малко вероятно, че голяма част от света след 50 години ще изглежда като днешен Китай.

Бъдещето на демокрацията

В света днес съществува взаимна връзка между икономическия растеж, социалните промени и върховенството на либерално-демократическата идеология. И същевременно конкурентоспособна идеологическа алтернатива не се появява. Но някои тревожни икономически и социални тенденции, ако те се запазят, могат да поставят под заплаха стабилността на съвременните либерални демокрации и да развенчаят демократичната идеология в днешното и разбиране.

Социологът Барингтън Мур едно време беше заявил категорично: “Няма буржоа – няма демокрация”. Марксистите не осъществиха своята комунистическа утопия, защото зрелият капитализъм създаде общество, чиято основа беше средната, а не работническата класа. Но ако по-нататъшното развитие на технологиите и глобализацията подкопае средната класа и направи невъзможно достигането на статут на средна класа за мнозинството граждани на развитите страни?

Вече са очевидни много признаци, че тази фаза на развитие вече е започнала. От 70-те години на ХХ век средните доходи в реално изчисление преживяват стагнация. Нейното икономическо въздействие до определена степен се смекчаваше благодарение на това, че за последното поколение в мнозинството американски семейства двама души започнаха да печелят.

Освен това, както отбелязва икономистът Рагурам Раджан, тъй като американците не искат да участват в директното преразпределение на благата, САЩ през последните години използват много опасна и неефективна форма на преразпределение, субсидирайки ипотеките за семейства с ниски доходи. Тази тенденция, за която съдейства притокът на ликвидност от Китай и други държави, създаде през последните десет години на много американци илюзията за постоянно повишаващ се жизнен стандарт. Спукването на ипотечния балон през 2008-2009 стана жестоко завръщане към средното ниво. Днес американците ползват евтини мобилни телефони, дрехи и Фейсбук, но все повече хора не могат да се позволят своя къща, медицинска застраховка или достатъчен размер на пенсията.

По-тревожен феномен отбелязаха финансистът Питър Тил и икономистът Тейлър Коуън – благата от последните вълни технологични иновации се разпределиха непропорционално сред най-талантливите и добре образовани членове на обществото. Този феномен съдейства за същественото увеличение на неравенството в САЩ за последното поколение. През 1974 г. 1% от най-богатите семейства получаваше доход от 9% от БВП, през 2007 г. този дял се увеличи до 23,5%.

Търговията и данъчната политика вероятно са ускорили тази тенденция, но основното “зло” са технологиите. На ранните етапи на индустриализация – в епохата на текстила, въглищата, стоманата и двигателите с вътрешно горене – благата на технологичните промени на практика винаги да достигали до различни слоеве на обществото благодарение на заетостта. Но това не е природен закон. Днес живеем в епоха, която Шошана Зубов нарече “ера на умните машини”, когато технологиите са способни да заменят много човешки функции, включително сложни. Всеки голям пробив в Силиконовата долина означава премахването на нискоквалифицирани работни места в други сфери на икономиката и тази тенденция едва ли ще изчезне в близко бъдеще.

Неравенството е съществувало винаги като резултат от природните различия в таланта и характера. Но технологичният свят съществено задълбочи тези различия. В аграрното общество на ХІХ век хората с математически възможности не се имали големи възможности да печелят от своя талант. Днес те могат да станат финансови магьосници или създатели на програмно осигуряване, получавайки при това все по-голям дял от националното богатство.

Друг фактор, подкопаващ доходите на средната класа в развитите страни, е глобализацията. С намаляването на транспортните и комуникационните разходи, а също така с присъединяването към глобалните трудови ресурси на стотици милиони работници от развиващите се страни, работата, която е изпълнявала старата средна класа в развития свят, сега струва много по-евтино на други места. При икономическия модел, чийто приоритет е максимизирането на съвкупния доход, аутсорсингът е неизбежен.

Разумните идеи и твърдата политика биха могли да намалят щетите. Германия провежда успешен протекционистки курс за запазване на значителна част от производствената база и индустриалните трудови ресурси, като едновременно с това нейните компании остават конкурентоспособни в света. САЩ и Великобритания, точно обратното, с радост се присъединиха към постиндустриалната икономика на услугите. Свободната търговия вече не е теория, а идеология: когато членовете на американския Конгрес се опитаха да въведат търговски санкции против Китай в отговор на занижения курс на юана, те бяха обвинени с негодувание в протекционизъм.

Имаше много радостни приказки за икономиката на знанието, за това, че мръсната, опасна работа в производството неминуемо ще бъде изместена, а високообразованите работници ще се заемат с интересни и креативни начинания. Това се оказа само тънка завеса, скриваща суровата реалност на деиндустриализацията. При това остана незабелязан факта, че благата от новия ред се концентрираха в ръцете на много малка група хора в сферата на финансите и високите технологии, чиито интереси доминират в медиите и общополитическите дискусии.

Отсъстващите леви

Едно от най-удивителните явления след финансовата криза е, че за момента популизмът прие предимно десни, а на леви форми.

Макар американското Чаено парти да е антиелитно по своята риторика, неговите членове гласуват за консервативни политици, работещи за интересите на същата тази финансова и корпоративна върхушка, която презират. Този феномен може да има няколко обяснения, включително дълбоко вкоренилата се вяра в равните възможности, а не в равенството на резултатите, а също така, че културните въпроси, като абортите и правото на оръжие, се пресичат с икономическите.

Но главната причина за отсъствието на лява популистка сила лежи в интелектуалната сфера. Изминаха вече няколко десетилетия от времето, когато някой от левите беше способен да направи подробен анализ на случващото се в структурата на развитите общества на фона на икономическите промени и да предложи реалистична програма за действие, която би имала шансове да защити обществото, основаващо се на средната класа.

Основните насоки на лявата политическа мисъл през последните две поколения бяха, честно казано, провалени както концептуално, така и в качеството си на инструмент за мобилизация. Марксизмът отдавна е мъртъв, а малцината останали негови привърженици вече стоят на прага на домовете за възрастни хора. В академичните леви кръгове той беше заменен от постмодернизъм, мултикултурализъм, феминизъм, критична теория и други разпокъсани интелектуални течения, които по-скоро бяха фокусирани върху културата, отколкото върху икономиката.

Постмодернизмът започва с отричането на възможностите за какъвто и да било господстващ наратив в историята или обществото, което подкопава неговият собствен авторитет като рупор на мнозинството, чувстващо предателството на елитите. Мултикултурализмът обосновава жертвеността на всяка група чужденци. На базата на такава разпокъсана коалиция е невъзможно създаването на масово движение: мнозинството представители на работническата класа и нисшите слоеве на средната класа, принесени в жертва на системата, са консерватори в културен план, и няма да искат, да бъдат видяни в компанията на такива съюзници.

Каквото и да е теоретичното оправдание използвано в програмата на левицата, нейният най-голям проблем е липсата на доверие. През последните две поколения, основните течения при левицата следваха една социалдемократическа програма, която се концентрираше върху предоставянето от страна на държавата на цяла поредица от услуги като пенсии, здравно осигуряване и образование.

Този модел днес вече е изчерпан: социалните държави са раздути, бюрократични и негъвкави; чрез структурите на държавния сектор те често се контролират от същите тези организации, които по идея трябва да изпълняват чисто служебна административна функция. И, което е още по-важно, те са финансово неустойчиви, отчитайки застаряването на населенията буквално навсякъде в развития свят. По такъв начин, когато съществуващите социалдемократически партии дойдат на власт, те вече нямат друга претенция, освен да бъдат пазачи на една социална държава, създадена преди много десетилетия; никоя от тях не разполага с нова, интересна програма, около която да се обединят масите.

Идеология на бъдещето

Представете си за малко неизвестен автор, който сгушил се някъде на тавана, се опитва да формулира идеологията на бъдещето, способна да осигури реалистичен път към свят със здраво общество на средна класа и стабилна демокрация. Каква би била тази идеология?

Тя би съдържала най-малко два компонента, политически и икономически. В политическо отношения новата идеология трябва да потвърди превъзходството на демократическата политика над икономиката, а също така отново да закрепи легитимността на държавата като изразител на обществените интереси. Но програмите, които тя трябва да прокарва за защита на живота на средната класа, не могат само да се опират на съществуващия механизъм на държавата на всеобщото благополучие.

Тази идеология някак си трябва да промени държавния сектор, превръщайки го в независим от заинтересованите лиза и да използва при това новите, основаващи се на технологии подходи за предоставянето на услуги. Тя трябва решително да заяви необходимостта от преразпределението на благата и да предостави реалистичен път за прекратяването на доминирането на групови интереси в политиката.

В икономическо отношение идеологията не може да започва с осъждането на капитализма, като че старият социализъм е още жива алтернатива. Става дума за корекция на капитализма и за това, в каква степен държавата трябва да помогне на обществото да се приспособи към промените.

Глобализацията трябва да се разглежда не като необратим факт, а като предизвикателство и възможност, което е необходимо внимателно да се контролира политически. Новата идеология няма да смята пазара за самоцел, а по-скоро трябва да оценява световната търговия и инвестиции от гледна точка не само на натрупването на национално богатство, но и като принос в процъфтяването на средната класа.

Но постигането на тази цел е невъзможно без сериозна и последователна критика на основите на съвременната неокласическа икономика, започвайки с такива фундаментални положения, като суверенността на индивидуалните предпочитания, а също така представата за общият доход, като точен показател за национално благоденствие. Трябва да се отбележи, че доходите на хората не е задължително да отразяват техният реален принос в обществото. Но трябва да се върви напред, признавайки, че дори ако пазарът на труда не работи ефективно, естественото разпределение на талантите невинаги е справедливо, по тази причина човекът не е суверенна единица, а същество, което в значителна степен се формира от обществото, което го заобикаля.

Много от тези идеи вече частично са озвучавани, нашият автор остава само да ги обедини.

Той също така трябва да избегне и проблема с “грешния адрес”. По тази причина критиката на глобализацията ще трябва да бъде обвързана с националните интереси като стратегия за мобилизация по начин, който да дефинира националния интерес по-изтънчено, отколкото в профсъюзните кампания от типа “купувайте американското”.

Продуктът ще трябва да бъде синтез на идеи както отляво, така и отдясно, откъснати от програмите на маргинализираните групи, които днес представляват прогресивно движение. Идеологията е обречена да бъде популистка; нейното послание започва с критика на елитите, които позволиха да се пожертва благополучието на мнозинството в името на процъфтяването на малцинството, а също така с осъждане на паричната политика, особено във Вашингтон, която носи изгода само на богатите хора.

Опасностите, които крие такова движение, са очевидни: отдръпването на САЩ от тяхната подкрепа за по-отворената глобална система може да предизвика протекционистка реакция в останалите страни. В много отношение революцията на Рейгън-Тачър беше успешна, както се и надяваха нейните привърженици. В резултат светът стана много по-конкурентоспособен, глобализиран и стабилен.

Натрупано е огромно богатство и почти навсякъде в развиващия се свят се появи растяща средна класа, което съдейства за разпространението на демокрацията. Вероятно, развитият свят е на прага на редица технологични пробиви, които не само ще увеличат производителността, но и ще осигурят по-голям брой работни места за средната класа.

Но това е по-скоро въпрос на вяра, отколкото на размишление върху емпиричната реалност от последните 30 години, която сочи в обратната посока. В действителност има много основания да се смята, че неравенството ще се запази и даже задълбочи. Днешната система на концентрация на богатството в САЩ вече работи за собственото си укрепване: както отбелязва икономистът Саймън Джонсън, финансовият сектор използва своите лобисти, за да избегне обременителните и неудобни форми на регулиране.

Училищата за деца на богатите семейства днес са по-добри, откогато и да било преди, а нивото на обикновените училища продължава да се влошава. Елитите във всички общества използват недосегаеми за другите възможности за достъп до политическата система, за да защитят своите интереси, при това отсъства уравновесяваща демократическа мобилизация, способна да поправи ситуацията. Американският елит не прави изключение.

Но мобилизацията няма да се случи до тогава, докато средната класа в развитите страни остава привърженик на идеите на миналото поколение, т.е. докато тя смята, че нейните интереси най-добре се защитават от по-свободните пазари и малките по размер държавни системи. Алтернативната идея вече е на повърхността и й трябва малко, за да се покаже.

Без коментар (2)…

След титулуването преди години от страна на българските медии на Константинополския патриарх “Негово БОЖЕСТВЕНЕЙШО светешейство” българското публично пространство роди ново чудовищно наименование, отговарящо формално на истината, но все пак чудовищно звучащо:

академик д-р патриарх Български и митрополит Софийски Кирил

Нека видим обаче какво пише върху надгробната плоча на о Бозе почившия български патриарх:

….

Daring to remember Bulgaria, pre-1989 | Maria Todorova | Comment is free | guardian.co.uk

Daring to remember Bulgaria, pre-1989 | Maria Todorova | Comment is free | guardian.co.uk.

Иво Инджев | Би Ти Ви се набутаха сами

Иво Инджев | Би Ти Ви се набутаха сами.

„Докога сатаната ще царува в тоя свят?”

„Докога сатаната ще царува в тоя свят?”.

Блог – Статии

Блог – Статии.

20 години Досиета за лично ползване – trud.bg

Този път за моя голяма изненада Валерия Велева добре си е свършила работата…

20 години Досиета за лично ползване – trud.bg.

И във PDF:

20 години досиета за лично ползване

Какво значи изразът “По простим болгаром просто и написах” в Паисиевата история (опит за друго тълкуване)

Paissius_BG

В: Сп. “Българска реч”, Год. VІ/2000 кн. 3-4