Какво повече вижда градският от не-градския човек?

А Стоилка ласкаво се усмихваше, като прикриваше устата си с ръка.

За тези, които не са се досетили, това е завършващото изречение на разказа „Задушница” на Елин Пелин. И пак за тези, които не си спомнят в детайли разказа: Стоилка си прикрива устата с ръка, не защото е беззъба или с развалени зъби (както бихме си помислили днес), а защото има едри бели зъби.

Искам да придам малко по-други измерения на темата за града и градскостта, като ще се помъча да си отговоря на въпроса какво вижда истинското градско око по отношение на не-градското.

Вижда детайлите.

Детайли, на които се придава знакова функция и които носят много информация както за забелязалия ги, така и за тези, с които той ги споделя. Детайли в пейзажа, нямащи селскостопанско значение; детайли в облеклото и в поведението на човека, които едва ли са значещи и смислопораждащи за не-градския човек.

Само градът може да създаде словесен образ като „префуняла от студ учителка”, който се среща в началото на разказа. Никаква следа от пасторалност и патетичност в „Задушница”: гробището е разградено, сайвантът на черквата е схлупен, побелелият поп бърза (!) от гроб на гроб (както би се изразил само истинският градски човек) и сърдито (!) гълчи жените, които с писани божигробски лъжици (!) разнасят за помен – извършва се просто обред, в чиято смисленост май повечето дълбоко в себе си не са убедени, но традицията го повелява…

За мене Елин Пелин е най-градският български писател, защото разказва за селото през оптиката на гражданина, без обаче да проявява снобизъм като Алеко Константинов например. И който непрекъснато отбелязва детайли в разказите си, които според него са високо информативни. Като например Стоилка, която си прикрива с ръката едрите бели зъби, защото смята, че те вероятно я загрозяват. Селянките също са кокетни, но ние, впримчени в техните силно клиширани фолклорни образи, рядко можем да срещнем такава селянка, която по своему е суетна и дори мъчеща се да изглежда „сексапилно”, както бихме се изразили днес. Не зная дали суетността е градска черта, но откриването и виждането на проявена – волно или неволно – суетност е градска черта. Както и загатната еротика…

Струва ми се, че познавателният инструментариум на гражданина е настроен доста по-фино от познавателния инструментариум на не-гражданина – поне що се отнася до заобикалящите ни артефакти и модели на поведение. Гражданинът вижда много повече неща от не-гражданина, въздържа се  да говори „в прав текст”, както гласи съвременният израз, изкован от журналистите, обича подтекста, играта с думи, двусмислеността. Обича многоплановостта…

Когато веднъж попитах свои студенти за какво се разказва в „Задушница”, те ми отговориха: „За някаква свалка на гробища по време на Задушница става дума. Звучи направо вампирско!”. Да, разказът и така може да се резюмира (като изключим вампирския момент) и това е следващият етап от градскостта, ако случката не ставаше на село. Но по-важното е, че градският човек възприема и оценява това като „свалка”, парадоксално казано. А иначе: двама самотници, загубили „половинките си”, на връх Архангеловата Задушница решават да се съберат, като не изключват предварително нито едно от нещата, които едно бъдещо съжителство би могло да им предложи.

Какво обаче забелязва не-градският писател в градското битие? Това, че гражданите ядат майонеза (Николай Хайтов), че градското семейство използва вана (Павел Вежинов). А – и плюшените пердета! Не съм направил пълен списък, но това са неща, които ярко са ми са се набили в съзнанието. Вероятно съществуват още много…

А по отношение на начините и периодичността на къпането съществува страхотен виц: мъж в командировка се обажда на жена си и й разказва в каква невероятна стая е настанен, а банята каква е и заключава: „С нетърпение чакам да дойде събота да се изкъпя!”

Ще завърша с още едно изречение от „Задушница”:

Станчо подсмръкна и разчувствано (!!!) се усекна с два пръста.

***

PS: Темата за града ми е особено важна особено що се отнася до българските миграции към града след 1944 г. и след 1990 г. Навремето особено ме порази следната история: някъде между 1960 г. – 1970 г. жена от провинцията, омъжила се в София за човек от друга провинция (и двамата висшисти), решава, че трябва да придобие всички черти на истински гражданин, на истинска софиянка, като планът включва не само покупката на жилище в центъра на София, но и покупка на…гробно място за вечни времена (!) в Орландовци, защото „там тлеят истинските софиянци”. Планът се осъществява: жилището в центъра на София е налице (съвсем близо до Софийския университет), а жената, за съжаление, вече е погребана недалеч от гроба на Борис Христов в Орландовци…

Текстът е предназначен и публикуван за първи път във Форума  на проф. Богдан Богданов на 23.04.2012 г.

Росица Гичева-Меймари, Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?

Препечатка от Форума на проф. Богдан Богданов, д.ф.н.

„И същата свързана дължина във втория пасаж за квази-чалгата песен на Арети. Росица, защо не направите такъв заглавен текст по образеца на ненаучната наука, която разбирате полуразбиращо, както впрочем съвсем точно сте разбрала, че става и при мен?”

(Богдан Богданов в неговия форум – 2010-10-16 09:25:47)

Макар че това изследване е пряко свързано с научните ми занимания и се породи от тях, никога не можеше да стане научно с мен. Щеше да си остане само едно лично всекидневно-празнично удоволствие за цял живот, ако професор Богдан Богданов не бе пожелал да пиша за това във форума му и за форумците. Ще пробвам да подхвана откъдето съм свикнала – как е тръгнало и как е протекло, защото смисълът за мен се появи, натрупа и разля в дълго житейско (празнично и всекидневно) протичане, течащо и сега. Винаги съм предпочитала да разказвам как са се постигали смислите при мен, защото чрез разказите успявам и да ги формулирам, понякога.

Направих опит поне да започна научно, но не стана. Била съм студент по история (вероятно втори курс) в онази 1988 г., от която веднъж Ви цитирах пасажи от лекциите на професор Богдан Богданов по история на старогръцката култура. Бях слушала вече и семинарите на професор Александър Фол. Чрез тези двама „култови” професори, античният свят беше започнал да се поотваря малко и за мен. Не мога да си спомня дали съм прочела или съм чула от тях разказ за едно обвинение срещу Еврипид. Тези дни, след двадесет и две години, не можах да намеря в кой античен текст се споменава и го преразказвам по далечен спомен, вероятно неточно.

Еврипид бил обвиняван, че въвел в трагедиите си азиатски начини за свирене на флейта и някакво непристойно азиатско танцуване, в което се извършвали въртеливи движения на тялото от кръста надолу, които движения възбуждали сладострастно-похотливи желания у зрителите. Тези неща не се харесали на по-консервативно настроените атиняни.

Запитах се, да не би така наречените „belly dances” (кючеци и маанета) да не са турски (както се смята), а да са антични малоазийски или общо средиземноморски, и турците да са ги заели от културата на завареното население. Разбира се, тогава не можех да отговоря, но въпроса си го запомних и прибрах в чекмедже.

Свързах старогръцкото описание със съвременните кючеци и маанета, защото по онова време още нямаше чалга навсякъде и аз не я бях срещала. Кючек не само бях виждала, ами и нещо повече. Случи се на същата онази българо-гръцка сватба, на която разказвах че бях шаферка, и където бях извънредно впечатлена от гръцкото зейбекико. Тогава за пръв път видях леля си да играе нещо, което не ми хареса толкова много колкото гръцкото. Когато попитах как е възможно леля да танцува така неприлично с чужди мъже, майка ми ми отговори, че така са танцували някога в селото им, и че леля ми се била научила от баща им. Дядо ми бил първенец във всички танци, но най-вече в този и в ръченицата. Разказа ми също, как се бил преборил с мечка – изобщо научих че съм имала дядо-класически-героичен-образ (Орфей-Херакъл-Боримечка). Късно през нощта в малка компания, с известно отвращение, взех че се пробвах дали ще мога и аз да танцувам това странно нещо – нали дядо ми (на когото съм кръстена но не познавам, защото е починал малко преди да се родя) е бил майстор танцьор. Разказвам това, защото беше първият ми опит с немоето в мен, който си спомням. Оказа се, че можех да танцувам това неприлично и неприятно за мен нещо, включително да си кълча врата, което почти никой не го може. Само още веднъж го танцувах пак – когато ми хрумна, че танцът е древен и са го танцували в антична Гърция. През тази същата 1988 или през 1989 г. шокирах моята най-близка приятелка с казването и показването, че мога да танцувам кючек. Приятелката ми не можеше да повярва, че може да имам нещо общо с чалгата. Заявих й, че това не е чалга, а древен малоазийски танц, и че го мога, защото съм малоазийка (тогава вече знаех, бях разпитала баба си и даже бях чела нещо за малоазийските българи).

Забравих хипотезата за древния малоазийски произход на кючеците и силно се противях на чалгата до края на 2001 г., когато вече след като бях прибавила гръцката фамилия „Меймари” към името си, пристигнах в Елефсина. Още първия ден трябваше да участвам в сватба. Бях много любопитна, защото интересът ми към традиционните култури вече беше огромен и подплатен с немалко години работа. Неприятна изненада беше безкрайната поредица от кючеци. Попитах съпруга си, как се съвместява силното националистическо чувство на гърците с тази турска музика и танци. Макар че той е противник на всякакъв национализъм, малко засегнато реагира, че това са традиционни гръцки танци и музика и че не са турски. Е, как да не са, това си е кючек, ачик-ачик, пар екселанс, казах аз. Не, не било. Били „нисиотика” (островни песни), „гамотрагуда” (сватбени, но и „сексуални песни”) и „цифтетеля”. И той не ги понасял, но си били съвсем собствено гръцки. Не съм ли разбирала, защо нямал националистически чувства! Разбирах, и аз нямах. Тогава се сетих за моята студентска хипотеза и му казах, че сигурно е прав, поне за времето след Еврипид, защото Еврипид е бил обвиняван, че въвежда нещо като малоазийски кючеци на Дионисовата сцена в Атина. Казах още, че сигурно това са дионисови танци, вакхически, като между менадите и сатирите във вазописта (фиг. 1, 2).

Членовете на моето андрогинно разноетнонационално семейство, имаме нещо общо в произхода и културата, което си личи и отвън. Всички отбелязват, когато ни видят заедно, че някак си приличаме. Подозирам че е така, защото и двамата сме малоазийци. Родът на моята майка произхожда от с. Мандър (дн. Мурадийе), област Бандърма (древният Кизик). Селото се намира на около 40 километра на юг от Кизик, в югоизточната част на езерото Маняс, и на 160 километра на изток от Троя, в древната област Мизия с планината Ида, от която Зевс наблюдавал бойните действия на ахейци и троянци. Херодот казва, че мизийците са колонисти от лидийците. Не е ясно дали мандърци са местни или са преселници от етническата българска територия (по рупския диалект се разбира, че са южно-българи). Да са преселници ми изглежда по-вероятно, въпреки че баба ми многократно повтаряше когато я разпитвах, че „ние сме си анадолци и винаги там сме си живели, преди да дойдем в България”. Специфичният говор ме кара да мисля, че сме изселници от Неврокопско-Драмско-Пангейски (силно Дионисов древнотракийски) регион – има сведения за масови изселвания през ХVІІ в.

Родът на свекъра ми произхожда от град Бирги, гръцкия Пиргос, на около 80 км на изток от Смирна (дн. Измир), в централното южно подножие на планината Сипил, свещена планина на малоазийската богиня Майка, на чието плато точно над Пиргос се издига (и днес) Сарди – градът на Крез, столицата на лидийското царство (от където се били изселили мизийците). Градчето е било богато и известно, митрополитски център от византийско време. След изселването на гръцките бежанци през 1922 г. е поопустял архитектурен резерват, прилича на Созопол. Мястото е лидийско, но фамилното ни име Меймарис се оказа персийско – означава нещо като „архитект-строителен инженер”. Съпругът ми много пъти е поливал със студена вода възторзите ми от гръцката традиционна музика, на която той не е любител, но веднъж призна, че някъде дълбоко в себе си харесва „ребетика” – музикалната традиция на малоазийските гърци, и си го обяснява точно с произхода и традицията, със странното преминаване на нагласи и привързаности през поколенията без никакъв контакт с жива действителност. Вероятно заради това, все пак ми помогна в по-дълбокото опознаване и разбиране на гръцката традиционна музика. Като признателност (нищо от написаното тук нямаше да се роди без Йоанис Меймарис), първото парче, което слагам в текста е от филма „Ребетико”. Една от основните теми на филма е музиката на малоазийските бежанци.

Заглавното парче „При Тома” – http://www.youtube.com/watch?v=QR4avmuBDhY
Същото, но на погребението на главната героиня, изпълнителка на ребетико, родена в Смирна – http://www.youtube.com/watch?v=epWY3qDGow8

С много слушане и с опиране на ”спомени” от нашите малоазийски предци, както и със случайно попаднали писмени и изобразителни извори, навлизах в темата за парченцата антична музика в съвременната традиционна балкано-анатолийска музика. Гърците, за разлика от нас, не са изоставили музикалната си традиция. И сега има много музиканти, които създават традиционна музика или композират съвременна музика стъпвайки на традицията си – традиционно етно, етно-рок, етно-джаз и етно-класическа музика. Има дори запалени чужденци като мен. Такъв е Рос Дейли, ирландец, който живее от тридесет години на остров Крит. Говори много сладко гръцки със силен критски акцент. Свири на лира, поддържа прекрасен състав (включително с българка – свири на сандури) и постоянно прави концерти и записи. Кани изпълнители и на други традиции – индийци, перси (трио на ударни инструменти „Чемирани” от Иран), туванци („Хун Хур Ту” от Монголия). Интересното на туванското пеене е, че един човек може да произвежда едновременно два гласа, а в общ план – туванците са от онези народи, които притежават традицията на оригиналните сибирски шамани. Ето някои от нещата, които съм слушала на живо в Елефсина – Рос Дейли е слабият висок келтски друид в средата, с русо-бяла дълга коса, облича се в бяло: Рос Дейли, „Хун Хур Ту” и трио „Чемирани” – http://www.youtube.com/watch?v=gCO3q6gur-Q
Туванската песен „Тъгата/оплакването на сирака”. Чува се пеенето на един човек с два гласа (все едно пее и свирка с уста, но всъщност прави и двете с гърлото си – шамански работи) – http://www.youtube.com/watch?v=WQ-cHg3PuBA

До тук бяха празничните моменти. Следващите моменти са голямо множество и се случваха във всекидневен контекст, поради което няма какво особено да им се разказва. Случваха се докато готвех, миех, отглеждах гардении, лимон, нерандзи, лаврово дърво, кайсия, асма с грозде и рози в градината, или се занимавах с кучето. В Гърция слушах постоянно радио, за да уча и езика. И друг път съм споменавала за „смисленото всекидневие”, на което винаги съм се наслаждавала. Докато върша каквато и да е автоматична работа или не върша никаква работа, в ума ми непрестанно протичат всякакви реалности – мои, чужди, немои-мои, минали, проектирани в бъдещето, смесени. А музика обичам да тече паралелно с каквото и друго да правя. В Гърция това ставаше силно и продължително, защото само там имах време да върша домашна работа, и умът ми беше дълго време свободен да се занимава с каквото друго може и желае.

Преди да заминем за Гърция в края на 2001 г.  у мен беше попаднал диск със съвременни интерпретации на антични музикални текстове. Бях го слушала многократно и тази основа стоеше зад свързванията ми, които винаги си остават несигурни, защото античните нотни текстове показват само тонове и ритъм – без темпо, настроение, продължителност на нотите и други важни подробности, които не знам как се наричат. Съвременните записи са доста свободна интерпретация, макар и върху автентичен нотен текст.

Някои от тях ми звучаха като музика на извънземни и с нищо не ми се свързваха – Хорът от Еврипидовия „Орест”, Делфийските пеани. Еврипид, съвсем очаквано, харесвам и като музика (толкова съжалявам, че нищо не се е запазило от „Вакханките”!). Първи хор от трагедията „Орест” на Еврипид – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=1
Неочаквано (или очаквано) – почти не мога да понасям да слушам делфийските пеани.
Първи делфийски пеан – http://www.youtube.com/watch?v=58Z9RFxJ1B8
Втори Делфийски пеан – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=3
Най-много обичам най-стария от запазените и най-великия античен поет-музикант – Пиндар, с първа Питийска ода, която ми помогна да започна да разбирам старогръцки: http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=4
Тя ми прилича на ренесансова музика, даже малко на барок (сигурно защото обичам бароковата музика). Тези свързвания, обаче, може да се дължат на факта, че нотният текст е запазен в късен средновековен ръкопис и може да е обработен в духа на по-късното време. Делфийските пеани са съхранени епиграфски – такива, каквито са били записани оригинално и сигурно затова ми приличат на извънземни. Такова е и „Оплакване на Текмеса” – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=5

Други антични парчета, обаче, веднага ми се завързаха с музика, която звучи и днес, макар че също е стара – византийската църковна музика.
Епитафия на Сикелос – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=6
Свързването не беше и трудно, защото разполагаме с доста на брой антични химни към богове от ІІ в., един от които дори посветен на Светата Троица.
Химн към Слънцето – http://www.youtube.com/watch?v=UnRd8fXdR0U
Химн към Светата Троица – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=7
Тази връзка се прави още по-лесно, ако човек е слушал достатъчно ранни византийски песнопения.
„Светлина на радостта (Фос Иларон)”, Атанасий Александрийски, ІV в. – http://www.youtube.com/watch?v=pFJQNQ83s78
„Единородният син”, приписвана на император Юстиниан VІ в. – http://www.youtube.com/watch?v=SUXJEECQBAY
„Херувимски химн” – http://www.youtube.com/watch?v=vw8kb5zlSc8
„Достойно ест” на Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. – http://www.youtube.com/watch?v=Hpq5cPvdQZI
„Славословете Господа”, Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. – http://www.youtube.com/watch?v=nWsUbdsXLYY

Такива слушах всяка неделя от близкия храм на св. Параскева – повечето храмове в Гърция пускат живата литургия на високоговорители. И въпреки че тялото ми се съпротивляваше и не искаше да се буди всяка неделя в 7 часа сутринта, понеже певците бяха превъзходни, душата примолваше тялото ми да си събуди поне ушите, за да се наслади на ангелогласното пеене. Така, със заспало тяло, будни уши и душа, по четири часа всяка неделя свиквах и с византийския гръцки език. Е, вярно е, че понякога изнасилвах тялото си – ходех и слушах цялостно-блажено вътре в храма, а после го оставях да си доспи.

Византийската музика и пеене са сходни, съвсем обяснимо, с традиционна музика и пеене от широкия район около Константинопол – съвременна Тракия, но и северозападна Мала Азия, включително малоазийското крайбрежие. Започвам с примери от малоазийска Гърция.

Първият ще е приспивна песен от Смирна, изпълнена от Арети Кетиме в атинския театър от римската епоха, който днес се използва за концерти: http://www.youtube.com/watch?v=b7D3kNFlwHI

Тъжните малоазийски песни често са от Смирна – обезлюден и опожарен гръцки град през 1922 г., по време на голямата „малоазийска катастрофа” за гърците – война с Турция, в която над 2 милиона бежанци се преселват в континентална Гърция (заселват ги основно в Северна Гърция, която е обезлюдена от избягалите българи – македонци и тракийци). Песента е за дете, което се мъчи да отплува от опожарения град. С метафори е описано удавяне в буря: тялото на детето става лодка, а кърпата му – платна. Накрая моли да не му пишат писма, защото не знае писмената и му се доплаква. „Казах ти, и пак ще ти го кажа” – http://www.youtube.com/watch?v=Ze_AMsSghBs

Третата тъжна смирненска песен ще е „Дзиваери” (Сапфир) – пак за емигранти и бежанци. Пеенето на Арети тук е много „ранновизантийско”. Името на скъпоценния камък сапфир е старогръцко, в средногръцки се променя на „зафири”, турците го потурчват на „дзиваери” и гърците си заемат потурчената собствена заемка. Има много такива гръцки заемки в турския, които пак са се върнали в гръцкия. „Дзиваери” – http://www.youtube.com/watch?v=lj_YdBJyHiw

Ще предложа примери за „византийстваща” народна музика и от Гръцка Тракия:
Хронис Аидонидис на Олимпийските игри 2004 – http://www.youtube.com/watch?v=UwbxQkpeC38
„Да бях птиче”, първата от двете песни (втората е танцова „Възцари се утринен царю” – към слънцето). Хронис Аидонидис пее в храма на Посейдон в Сунион – http://www.youtube.com/watch?v=ECwHcZBx8Tw
Като „византийстващи” бих определила и българските бавни рупски песни – тракийски, странджански, родопски (и на българите-мюсюлмани!): „Излеял е Дельо хайдутин”, Валя Балканска – http://www.youtube.com/watch?v=7lJYq6bjHTQ
Ще сложа и любими песни от тези, които майка ми постоянно пееше: „Заблеяло ми агънце”, Борис Машалов – http://www.youtube.com/watch?v=8g4D6rL0Q5M
„Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си”, Галина Дурмушлийска и Теодосий Спасов – http://www.youtube.com/watch?v=ox2U25J9is0

За съжаление, повечето от съхранените нотни записи от античността са все в сериозни тържествени жанрове – химни към богове, оди за победители, трагически хорове, епитафии. Не можем да си създадем представа за музиката на дионисовите празници или на народните веселия и трагикомедии, като във филма „Ребетико”. Има само два музикални текста, които представят по-жизнерадостно настроение: едното е упражнение за китара, а другото, много странно и едновременно много типично за гръцката народна музика – химнът към страшната богиня на възмездието Немезида.
Упражнение за китара – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=8
Химн към Немезида – http://www.youtube.com/watch?v=jkTgkoOouhY&NR=1

Химнът към Немезида, с неравноделните си тактове, винаги ме е отпращал към неравноделните тактове в българската традиционна музика. Той прилича и на византийско песнопение, но не на ранните от типа на Ефрем Сирин, Роман Сладкопевец, Йоан Дамаскин, които са белязани със силни източни (сирийски) влияния, а на по-късните – тези на Йоан Кукузел, в които силно се усещат мотиви от южнобългарска традиционна музика (македонска и тракийска), включително и танцова.
Силно неравноделният и с безсмислен текст (като дионисовите призовавания) „Терирем” на Йоан Кукузел – http://www.youtube.com/watch?v=ew-PvIat6-s
„Мистерията на чужденците”, песнопение посветено на влъхвите (магите) на Рождество Христово; не знам дали е Кукузелово, но е танцувално и ми е любимо колкото и „Терирем” – http://www.youtube.com/watch?v=vI2zpRz6qpY

Йоан Кукузел е живял в ХІІІ или ХІV в., не може да се изключи възможността да е ползвал славянски музикални мотиви. Поколебах се, дали да оборя това допускане, когато срещнах арменска традиционна музика в неравноделен ритъм, която прилича на нашата: А мом бар – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=9  Но тогава си казах: арменците са били заедно с българите в османската империя – сигурно сме си обменили нещо, особено през Византия и православието.

Големият шок и голямата радост настъпи, когато попаднах на сайт с музика на понтийските гърци, в който открих множество неща в неравноделен ритъм, някои от които приличат на нашите традиционни песни и танци, а други са съвсем същите. Вярно е, че много от понтийски гърци са живели в рамките на Османската империя, но тези по северното Черноморие не са. Отвори ми се голямо поле за изследване и едно откритие, което може и да няма научна стойност, но за мен е нещо специално.

Как е възможно да имаме еднакви песни и танци с понтийските гърци, след като не с всички от тях сме били заедно в големите врящи казани на Византия и Османската империя? Този обмен и взаимодействие следва да е станал в предвизантийско време, в античността. Селища на понтийски гърци по нашето черноморско крайбрежие има без прекъсване поне от VІІ в. пр. Хр. Днес, по-голяма група, която още пази своята идентичност е останала само в Созопол (включително в къщата на НБУ).

Така се роди хипотезата ми, че мога да се опитвам да идентифицирам остатъци от антична балканска музика, включително тракийска. Например понтийският „пирихиос” е почти идентичен с българска „ръченица” (мелодия, ритъм, стъпки, музикални инструменти), в частност с тракийската ръченица, разпространена както в територията на българска Тракия, така и в гръцка Тракия (не съм имала възможност да проуча турска Тракия). Гръцка ръченица „мандилатос хорос” от Драмско – http://www.youtube.com/watch?v=4uUPB92mItU
„Мандилатос хорос”, състава на Рос Дейли – http://www.youtube.com/watch?v=dy_kQ6v3VUo

„Πυρριχή” е име на прочут старогръцки танц, изпълняван от група воини в пълно или частично бойно въоръжение, подредени в редица. В редица танцуват и понтийските гърци, за разлика от тракийските българи и гърци, които по-често играят ръченица по двойки (еднополови и разнополови). По разнополови двойки танцуват пирихиос и понтийските гърци. „Пирихиос” в цариградската патриаршия през 1997 г. – http://www.youtube.com/watch?v=D5fsIXPeSmc
Смесено мъжко-женско пирическо хоро – http://www.youtube.com/watch?v=8oEPMOEX49w

И в България ръченица се танцува в заловено смесено хоро с крясъци, подскоци и тропания, например шопска ръченица – http://www.youtube.com/watch?v=puwltopomjw
Сцена с ръченица от стар български филм (Сиромашка Радост – 1958 г.) ми е останала като ярък спомен от детството (гледала съм го вероятно през 1978-79 г.). Запомнила съм го, защото съм чувала, че по подобен начин баба ми е пристанала на дядо ми – http://www.youtube.com/watch?v=NC_-jLPJcUA

Когато видях изпълнението на понтийския пирихиос на Олимпийските игри в Атина през 2004 г., първо онемях. Традиционното мъжко облекло на понтийските гърци съвсем точно отговаря на описанието на тракийските воини в персийската войска у Херодот  (Hdt. VІІ, 73) – шапки от лисича кожа, както и на изображенията на траки и фриги в антична вазопис (фиг. 3.) – тесни панталони, ботуши и шапки от лисича кожа. Кожата е увита на главата, а край ушите висят опашката и лапите, завързани на фльонга. Макар не от кожа, шапките на понтийците имат същата форма: отстрани висят парчета, оформени като „животински лапи” (отляво, завързани на фльонга) и нещо като „опашка” (пискюл отдясно). Тесните панталони и ботушите също са налице, както широките кожени колани със запасани в тях ножове. „Пирихиос” на Олимпийските игри в Атина 2004 – http://www.youtube.com/watch?v=5nNX0uegtZg

След първоначалното онемяване, започнах да пищя, че понтийската музика и танци са като нашите съвременни тракийски, че понтийските гърци са облечени като древните траки и фриги. Г-н Меймарис, за разлика от друг път, не се засегна. Каза, че и на него понтийските гърци не му приличат на гърци. Езикът им, обаче, е много архаичен гръцки, извънредно близък да старогръцкия, казват – до йонийския диалект. Може би са елинизирани варвари? Съвременните гърци не им разбират говоренето.

Най-хубавият пирихиос, който намерих, е изпълнен от т. нар. „акрити” (византийски гранични войски), бежанци, преселили се в гр. Серес. Тук са представени всичките сложни движения, които съм виждала да изпълняват и мъже-българи, танцуващи състезателна мъжка ръченица, като моя малоазийски дядо. „Пирихиос” на акрити от Серес – http://www.youtube.com/watch?v=w-ZE7YSy_Uk

И понтийските гърци използват гайда и тъпан, като тракийците. Също в неравноделен ритъм и много сходно с тракийските танци е хорото „Тик” – http://www.youtube.com/watch?v=BUJSfW6dUj4
Друг „Тик” със зурни, които придават известно турско звучене, но … инструментът е характерен и за Южна България, и Северна Гърция, не знаем колко стар, досущ като античен авлос – http://www.youtube.com/watch?v=r69LgKJBLnk
Подобен е понтийският танц „Дипат”, придружен песен на архаичния език – http://www.youtube.com/watch?v=UJH1-iydLEA

Най-характерният инструмент на понтийските гърци е т. нар. „кеменче” – като гъдулка. Бутилкообразната форма го различава от гръцката лира и гъдулката, но звукът и начинът на свирене не се различават особено от нашата гъдулка, която в Турция се нарича „класическо кеменче”. Всички капковидни гъдулки, лири и класически кеменчета имат за свой предшественик византийската (константинополска) лира, която пък има предшественици със същата форма в римската и елинистическата епохи.

И последната връзка, която направих между понтийските и античните танци, в частност – древнотракийските, е т. нар. „танц с ножове” (ΧΟΡΟΣ ΜΑΧΑΙΡΙΑ). В античността махайрата е жертвен нож (леко извит, като ятаган), а днес е името за нож изобщо – махери. Един от най-известните тракийски мимически танци е описан от Ксенофонт като изпълнен от траките в Пафлагония, Мала Азия (Xenoph., Anab. VІ, 1, 6). Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с ножа си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас”. Други изнасят онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат. Описанието има само две разлики с понтийския мимически танц – съпроводът на флейта и липсата на помиряване между танцувалите воини.
Първи пример за танца с ножове – http://www.youtube.com/watch?v=DlKZfIrqscw
Втори пример за танца с ножове – http://www.youtube.com/watch?v=_9wrugyDIko
Трети пример за танца с ножове, майсторско изпълнение, но лошо качество на клипа – http://www.youtube.com/watch?v=mPpcF0XZxlg

За преход към последната музикално-танцова тема, с която всъщност започнах цялото изследване – за кючеците и чалгата – ще използвам клип с три тракийски хора в гръцка Тракия: Синкатистос, Цестос (Честото?), Мандилатос – http://www.youtube.com/watch?v=5136sC6ExsA  Може да се каже, че са си съвсем български хора (кой знае, дали не са и турски). Тракийската музика във всичките й държави прекалено много прилича освен на понтийската и на арменската (арменците също са понтийци!).

Може да забележите това в арменска традиционна песен „Хала, хала”, изпълнявана от любимата Арети Кетиме, заедно с гръцките арменци Хайг Язидзян и Тигран Саркисян, изпълняващи етно-джаз. Тук те си пеят и танцуват почти съвсем по традиционному – типичен кючек, като тия, които дядо и леля са танцували. Точно така си представям Дионисовите хорове след Еврипид насетне, включително ритуалните в древна Тракия, защото и днес в съвременната тракийска музика има такава в съвсем същия стил, включително и музикалните инструменти – тъпан, дайре-тюмпан, кастанети-кротала, цимбали-кимбала, зурна-аулос. Ако пееха на български, щях да кажа, че песента е българска. По същия начин можеше да е турска, гръцка и старогръцка – на еврипидовите лидийски и тивански „Вакханки” или на колхидката-арменка „Медея”. „Хала, хала” – http://www.youtube.com/watch?v=CBPkKhe0Euo

За кючека направих малко проучване. Нареченият на английски „Belly Dance”, е традиционен танц в арабските култури и Средиземноморието. Сред арабите е само женски и включва равностойни (и дори по-важни) движения с горната част на тялото. Египетската танцьорка Самия Гамал – http://www.youtube.com/watch?v=HIREFFmO1FY

В Турция и на Балканите танцът се играе и от жени, и от мъже, а има и различно излъчване – горната част на торса трябва да е (почти) неподвижна. На български използваме чуждото име „кючек”, което на турски се произнася „кьочек” (köçek oyunu), произлиза от персийското kuchak – „дете”, „младо животно”. В Турция името се е употребявало за младежи, изпълняващи функцията на дервишки слуги в еничерския корпус и сред последователите на хаджи Бекташ (общества на хетеродоксни мюсюлмани, последователи на бекташизма, е имало и продължава да има на Балканите, включително в България). Кьочек е име само на мъжките танцьори, докато жените, изпълняващи тези еротични танци, се наричат ченги Çengi. Ченги танцьорка, филмирана през 1898 г. – http://www.youtube.com/watch?v=ziOAYNqRjIY

Има исторически сведения за културата на кьочека и ченги от ХVІ в. (в пътеписи на европейски пътешественици – това е специално за Анета!), когато османските султани започват да я поощряват и да търсят изпълнители за дворцовите си забавления. Интересното е, че традиционно не се играе от мюсюлмани – танцьорите се набират от християнското население (най-много сведения има за гърци и арменци, по-малко за българи), понякога от еврейското и циганското население. Особено популярни кьочекчии през ХVІІІ-ХІХ в. стават гърците от островите, най-високо ценени са тези от Хиос. Като прочетох това, разбрах, че не без причина оприличавах островните традиционни гръцки песни („нисиотика”), на турски кючек, както и че мъжът ми е бил прав – това сигурно е традиционна гръцка музика. И днес хиоското нисиотико е ценено като най-добро, и наистина е хубаво, макар с кючекчийски ритми. Ще сложа онова прекрасно парче, в което Веси се влюби – винаги ми е звучало като бавен кючек, макар че типът танц-хоро се нарича сирто. „Във водите на Егея”, сестри Хадзидаки, традиционно изпълнение – http://www.youtube.com/watch?v=ABFZidrY_28
„Във водите на Егея”, оперната прима Савина Янату и Василис Гиздакис, в съпровод на оркестър („симфоничен кючек”) – http://www.youtube.com/watch?v=0igRUOUDFrU
„Във водите на Егея”, в силно „византийстващата” интерпретация на Арети Кетиме („византийски кючек”) – http://www.youtube.com/watch?v=VX1S_30_s6M
И още едно изключително нисиотико сирто, „Аморгиански (от о-в Аморгос) брод” – http://www.youtube.com/watch?v=lAkHQfGSDtA

Инструменталният съпровод на кючеците е включвал: тъпан (с два вида кожи – козя и овча), зил (античните кимбали), дайре (античният тюмпан), класическо кеменче (византийска лира, гъдулка), ченг (не разбрах какъв инструмент), лауто (гръцки инструмент от типа на китара и тамбура), баглама (малка китара с три двойни струни, на която се свири с перо, традиционен инструмент на малоазийските гърци). Танцът е бил съпровождан и от песен, чийто текст понякога е разиграван мимически.

Жените танцьорки – ченги – тогава са били облечени от глава до пети, включително и със забулено лице, ако танцуват публично. Младите мъже, танцьори на кючек в османската империя, са имитирали жените-ченги – гримирали са се, носили са дълги разпуснати коси, обличали са се в женски дрехи (шалвари или поли), на кръста са имали широк позлатен колан, на който отпред са окачвали големи пискюли, които бурно да подскачат по време на танца. Имали са заострени шапки, чийто връх е бил завит напред (като трако-фригийската шапка в античността) и понякога е завършвал с пискюл. Танцът е мимически и често комически – разиграват се еротични и сексуални действия. Мъжете кьочекчии са били свързани и с хомосексуалната култура в Османската империя.

Аз пък, днес, свързах кьочекчиите с кукерите, които също се обличат като жени и имат вързани дървени фалоси на кръста. Изображения на такива персонажи има и по античната вазопис – представяни са да танцуват пред Дионис (фиг. 4.). Една такава сцена е определяни като илюстрация на Аристофановта комедия „Птиците” (фиг. 5). Самият Дионис е представян в облекло, подобно на малоазийските кючекчии (фиг. 6). Свързах кьочекчиите и със жреците на древната малоазийска богиня Майка, наричана от елините Кибела, които също се обличали в женски дрехи и са изпълнявали екстатични танци под съпровод на ударни инструменти. Намират се антични изображения представящи обредни (мистериални?) „кючекчийски” танцови пози и инструменти (фиг. 7, 8).

Ако само слушах тази музика без да виждам какво се танцува, щях да се чудя дали е понтийска гръцка, или е критска, или е българска.
Традиционен турски кьочек – http://www.youtube.com/watch?v=3Fr7nPtK-aI
Истанбулски кьочек със зурни, с танцьори облечени в традиционно облекло от съвременна Тракия – http://www.youtube.com/watch?v=wXuaw4rLM-8

Гръцкият кючек се нарича „цифтетели” (означава „да се движиш като змия” или „с две струни”). И тази дума е турска. Турското чифтетелиси прилича на кьочек, но е сватбен танц (ритуалният ”хиерос гамос”?), танцувано е едновременно от жени и мъже, както и сред малоазийските българи:
Турско чифтетелиси с мъже и жени – http://www.youtube.com/watch?v=Fa6pUbIRPI4
Турско чифтетелиси само с мъже – http://www.youtube.com/watch?v=ZfiMUoW7LHQ
Гръцко цифтетели Бурновалийско (Бурноваля) от филма „Ребетико” – http://www.youtube.com/watch?v=zxDwwXMzoWE

Ще завърша темата за кючека и маанетата със „Сала, сала” на Арети Кетиме.
Когато търсих песен, която да изпратя на пътуващите ни анатолийци, открих това даровито дете – Арети. Родена е в семейство на понтийски гърци. Нейното невероятно пеене окончателно ме убеди, че мотиви на древно-анатолийската музика са съхранени и в съвременна музика. Нещо, което съм усещала отдавна, но трудно приемах, защото днес тази музика се пее най-вече по чалгаджийски, а това ме отблъсква.

Прилагам линк към едно изпълнение, което ми изглежда като пиеска, чието съдържание, каквото го виждам, ще разкажа: „Сала, сала” на Арети Кетиме -  http://www.youtube.com/watch?v=Gr_lKHseyUY

Гърците обичат да правят телевизионни симпозиуми с песни и танци, изпълнители и публика, която често е на маса с храна и напитки. Такъв е и случаят от клипа. Започва да пее детенце-момиченце. Почти никой не му обръща внимание. В началото хората си разговарят високомерно, освен някакъв чичо, който се хили на детето с нечисти намерения в областта на секса и финикийските знаци. За публиката голям интерес и възторг с аплодисменти ще предизвика една леля, звезда на гръцката чалга, която се появява на края на първия стих с характерен рев и кючекчийски движения. Тя излъчва желание да научи прощъпулничето на полезни неща в пеенето. Публиката продължава да се хили и подрусва в седнало положение, но в началото на втория куплет някои избелени усмивки започват да позамръзват (с изключение на чичото с нечистите намерения). У някои се прокрадва усещането, че нещо не е както трябва. Все още нищо не се прокрадва у лелята-чалга-певица – тя ще се опита да „подкрепи” с пеенето си момичето, което очевидно не се вписва в очакваното. Направо го поправя – не така, моето момиче, ето така е правилното пеене на чалга. Цигуларят се опитва да я среже с очи, защото загрозява, но не успява съвсем.

На третия куплет всички от публиката гледат като ударени с мокър парцал – нищо не разбират, пулят се глупаво и малко недоволно, че някъде са си изгубили високомерието – с изключение на чичото с намеренията, който все така сластно се облизва зад зъби. За секунда камерата хваща друг слушател (с брада), който изглежда като замръзнал и ударен с мълния едновременно. Певачката-леля прави по-плах опит да се включи, изглежда започва да усеща, че ролята на учителка й убягва, но продължава да се усмихва покровителствено.

Идва екстатично дълго соло на гласа на Арети. Цигуларят пак порязва с поглед певачката – да не е посмяла да се включи. Камерата се спира за по-дълго върху лицето на мъжа с брадата, който единствен разбира какво става. Той поглежда в страни и вижда, че никой друг не разбира, и че има опасност той да стане единственият ревящ със сълзи в залата. И това е така, защото започва соло на една могъща анатолийска богиня Майка, излизащо от устните на момиченце, чисто като богиня дева. Това е трагическа песен и трагическо соло. Такива са почти всички песни на малоазийските гърци, на които съвременните им наследници похотливо се кълчат за пари. Това е песен като от старогръцка трагедия или от мистериален ритуал, песен за човешка смърт, божествена мощ и каквото става между тях. Само един от присъстващите разбира, може би и цигуларят. Лелята-певачка продължава да се фръцка и усмихва покровителстващо, макар че накрая и тя започва да се пули неразбиращо (както и мнозинството от публиката) какво прави това дете.

Детето дава ред на лелята-певачка, най-накрая чалгата ревва с пълна сила, публиката въздъхва успокоено, че странното нещо най-сетне е свършило и започва да подскача, да пляска, да се кълчи и да се кефи на това, което си знае и може. Не виждаме дали мъжът с брадата се е разплакал. Арети подарява накрая, освен божествен глас, и една щастлива прелестна усмивка, като че ли да ни накара да помислим, че и тя не разбира какво е направила.
*

Можем ли днес да се отнасяме към традицията си не по чалгаджийски?
В България – много рядко. Не че няма талантливи хора, а по-скоро такава музика не намира среда, в която да има успех. Хвърляме усилия да се мъчим да правим неща, които тепърва трябва да се учим да разбираме и съответно – правим с неумело имитиране, при това истински им се радваме. Загърбваме това, за което носим разбиране по наследство – носим го в телата си, и бихме го правили истински, оригинално, със смислена дълбочина. Теодосий Спасов произвежда такива неща от дълги години – не зная на колко души е известен и любим.
Theodosii Spassov and David Dorantes – http://www.youtube.com/watch?v=X56VQrYyLZs
„Лалица”, Теодосий Спасов с Янка Рупкина – http://www.youtube.com/watch?v=hPQ2UEx8ibg
Теодосий Спасов, импровизации – http://www.youtube.com/watch?v=GPezX1tEj3Q

Обикновено успехът на модерната музика, направена върху традиционната българска, се намира в чужбина. Сигурно повече чужденци, отколкото българи, са запалени по нашата музика.
„Притури се планината”, Стефка Съботинова – http://www.youtube.com/watch?v=HNmYUsJQyr0
„Планинска приказка”, Туванците „Хун Хур Ту” и „Българските гласове – Ангелите”на концерт с общия си албум в Белград (събрали се Орфей и сибирските шамани, но не в Тракия) – http://www.youtube.com/watch?v=gbUJy9_n9Hs
„Що ли?”, The Mystery of Bulgarian Voices от „Alone in the Dark” – http://www.youtube.com/watch?v=cq44F1iV8GU
„Вода”, Елица и Стунджи – http://www.youtube.com/watch?v=ozrMj-86lBk
„Йовано, Йованке” на Найджъл Кенеди – http://www.youtube.com/watch?v=czBVb82JHm0

В Гърция нещата стоят различно. Много отдавна, композиторът на класическа музика Микис Теодоракис е намерил вдъхновение в традиционната народна музика и е създал купища гениални неща, освен познатото сиртаки от филма „Зорба гъркът” – http://www.youtube.com/watch?v=690_48tCzfE (Борислав попита кои книги са ни формирали – Казандзакис е една голяма стена-кораб на моята къща).
„Зобра гъркът”, изпълнен от симфоничен оркестър и хор, с диригент самият Теодоракис – http://www.youtube.com/watch?v=sW4XspoF7Z4
Заслужава си да видите що за човек е Теодоракис и телом – въплъщение на любовните лудости от Платоновия „Федър”. Двуметров мъж, критянин, зодия лъв с грива; когато дирижира е една подскачаща вятърна мелница като Найджъл Кенеди; като Казандзакис е сменял идеологии – комунистическа в ранните си години и дясна в късните си години (мнозина го осъждат за това – дреме му на музиката!). Става много популярен по време на военната хунта в Гърция 1967-1974 г. (равностойна на нашия „комунизъм”), когато е забранявано да бъде слушан, самият той е изпращан в лагери (острови) за политически затворници; казва, че там бил открил кладенеца на народната музика.

Пускам негова музика, изпълнена от симфоничен оркестър, хор и друг гениален персонаж – Григорис Битикоцис, силно десен, композиторът и изпълнителят на „Колесницата с два коня” като по „Федър” – http://www.youtube.com/watch?v=wn_I-kWU7EY  . Клиповете са от първия свободен концерт на Теодоракис през 1977 г. – със щастливи пеещи лица в препълнения театър Ликавитос:
“Слънце на справедливостта” – http://www.youtube.com/watch?v=TorYVReym-8
“Кръвта на любовта” – http://www.youtube.com/watch?v=hv8pj10MGi0
“Една е лястовицата” – http://www.youtube.com/watch?v=_QVbC0ZeKu4

Има и много други автори, които правят съвременна гръцка музика, гребейки от бездънния кладенец на тяхната си традиция. Слагам някои от най-любимите ми.

Сократис Маламас е в върл почитател на Пинк Флойд, прави етно-гръко-рок. Особено хубави са текстовете му – достойни за прочутото име, което носи. С първата песен започнах да говоря новогръцки без да го разбирам.
Зейбекикото „Мостът на Арта” – http://www.youtube.com/watch?v=fv3imvkwVYE
„Принцеса” – http://www.youtube.com/watch?v=FUjcnSXWUxQ
„Самодива” (Νεράιδα)” – http://www.youtube.com/watch?v=zKc-tagXm6Q
„Тирезий” (композирана от Танасис Папаконстантину) и „Тиасът”, изпълнени диво екстатично и античалгично – http://www.youtube.com/watch?v=XyJaNqvXdWI
Три песни, изпълнени с малоазийката Харис Алексиу и кипърецът Алкиноос Йоанидис, текат с инструменти и ритъм на кючек, но не са чалга, както заради внушението на музикалните текстове, така и заради словесния текст (безкрайно далеч от типа „русо гладно нема”) – “Всекидневните неща” – http://www.youtube.com/watch?v=LPv6geXLlbU
“Децата на площада” – http://www.youtube.com/watch?v=uOGCPiL1EJ4
“Остави лъжите” – http://www.youtube.com/watch?v=xtsEoJG9Wnk

Танасис Папаконстантину, също като Теодоракис, е гениален композитор с лош глас. Музиката му толкова много ми харесва, че покрай нея харесвам да му слушам и гласа. Първата песен ми е най-любимата и заради стиховете (той си ги пише): „… когато ми се умори душицата, да дойдеш да ми я вземеш, за да гледа от високо ленността на света и да бъде забравена, като на планините ланшния сняг”.
„Пехливан” – http://www.youtube.com/watch?v=vmcPDi_W0BU
„Андромеда” (бавен кючек) – http://www.youtube.com/watch?v=XRxmsLaBwRk
„Безсъние” (изпълнена от Янис Ангелакас) – http://www.youtube.com/watch?v=GG1n31OmFxU

Псарандонис, критянин, брат на прочутия Никос Ксилурис, ми се струва че прави директно антична музика, без никакви посредничества на Византия, Османска империя или Съвременност – звучи ми като извънземен, като Еврипид.
Част от филм за Псарандонис – http://www.youtube.com/watch?v=a4brQkXb8gk
„Тигрицата” – http://www.youtube.com/watch?v=Ufk6ANyUASo
„Зевс”, от диска „Идайската пещера” на живо – http://www.youtube.com/watch?v=89NgOOeW07g

Традиционни критски „мантинади”, състезания по съчиняване на музико-поезия, както по време на античния симпозиум, но днес, и на живо. Някои от нещата, които участниците казват, като да са извадени направо от диалозите на Сократ и Платон, или от нашия форум. Псарандонис: „на небето искам да се покача, над лудостта на света, за да видя дали има красоти”. Сестрата на Псарандонис: „нямам друго, освен едно сърце, а дори и то ми е чуждо, подарено е на едно мераклийско тяло”. Псарандонис: „Стихът ти носи образ и звук. Трябва да говориш с природата, с бога, защото тя (природата) е богът. И тя има всичкото. Ако можем да си говорим заедно с нея, да вземаме и да даваме, ако всичко е с пулс/ритъм, защото без пулс/ритъм нищо не е живо. Бог е самата природа, той е този пулс/ритъм, и хармонията подрежда само красиви неща”. Неизвестен за мен участник: „Аз мисля/вярвам, че думите имат повече съзидателност от плътта” – http://www.youtube.com/watch?v=rgYePxQ1SsI

Мислех да завърша тук, но редактирайки текста, чух и разбрах словата на една песен на Сократис Маламас, и реших да завърша с тях (буквален превод) и с нея (зейбекико).

„Казах ти всичко” – http://www.youtube.com/watch?v=YUPSfeRyG-w

Много пъти ти говорих с пръст (земя) по устата,
казах ти всичко каквото научих – научих го с тялото.
Половината съм душа, половината – тяло, а преживяното ми е звярр,
Половин живот разпилях, за да живеят и двете.

Колкото и парченца да можеш да свържеш,
Не ще ти стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

Водата ме обичаше, но небето ме живееше.
Когато измервах какво мога – земята не ме побираше.
(поглед – „Дано ми бъде простено!”)
Ловувах красотите, а ме открадна тъгата.
Истините ми са – ти, когато плачеш, и ударите на сърцето ми.

Колкото и парченца да можеш да съединиш,
Не ще стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

Огнян Минчев: “По-скоро има припознаване на голямата част от избирателите на това, което е политическият стил на ГЕРБ”

Голямо откритие, голямо нещо… Но по-добре – късно, отколкото – никога. Голяма част – да не кажа всички – от “сините” във властта: Филип Димитров, Петър Стоянов, Иван Костов, Надежда Михайлова (Неински) – са автореферентни, но в никакъв случай – референтни. Просто се възползваха от контекста, от общите нагласи на  хората, които не искаха повече комунистите във властта, “яхнаха” тези настроения, спечелиха, отчетоха това за свой личен успех, повярваха си, че са харизматични. Иван Костов през 1996/97 година по време на протестите срещу правителството на Жан Виденов (неумело) се опитваше да прави това, което твърде успешно (на)прави Бойко Борисов. Впрочем, нека припомня, че точно тогава се появи прозвището му “Командира”: Костов, в кожена тужурка от стъпалата на “Александър Невски” заповядва: “Да дойде незабавно линейка – една жена припадна!!!” И линейката веднага се появява…

Звездата на Бойко Борисов изгря по доста тъжен повод – трагедията в “Индиго”. Но тогава го видяхме в качеството му на главен секретар на МВР да организира бързото вадене на децата и бързия достъп на линейките до мястото на трагедията.

Когато през 2001 г. Костов получи червен картон, обиди се, потъна в “загадъчно” мълчание, стана съвсем некомуникативен. Петър Стоянов пък се завърна май към адвокатската си кариера. Софиянски пък съвсем загуби мефистофелската си усмивка.

Председателят на ПП ГЕРБ и председател на Министерския съвет г-н Бойко Борисов снощи по време на победната пресконференция в миг на максимално откровение сподели, че когото и да се били предложили от името на ГЕРБ за президент и вицепрезидент, щял е да спечели. Просто Плевнелиев и Попова са “най-доброто, с което ГЕРБ разполага” за тези позиции във висшата държавна администрация.

Прав е Бойко Борисов: хората гласуваха “за” Бойко Борисов – предимно, и “за” това, което е ГЕРБ.

В началото на 90-те години в един свой проект, озаглавен “Политиката като дискурс”, се постарах да създам езиковия профил на “идеалния” за българските граждани политически лидер. Тръпки ме побиват, като си давам сметка, че виждам този профил в плът и кръв да печели трети по ред избори…

Опитах се да заинтригувам навремето СДС с този мой проект, но – всуе! СДС се грижеше преди всичко за облика си в чужбина, защото бяха уверени тогава, че и “магаре да кандидатират от името на СДС” – то ще спечели…

Това беше вярно, но до време…

Прочее, да поздравим новия избран за президент Росен Плевнелиев и за вицепрезидент – Маргарита Попова! Учете се от грешките на предходниците си…

Кой е акростихът на самия Роман Полански?

Изгледах последователно един след друг в хронологичен ред “Деветата порта” и “Писател в сянка” (Ghost Writer) на Роман Полански. Двата филма имат много общи неща – буквално заети реплики като например репликите за децата (в единия случай помощникът на главния герой няма деца, а във втория – има, но начинът, по който се узнава това, е един и същ); опитите (успешни или неуспешни) да бъде прегазен от кола главният герой; идеи – идеята за акростиха, в който е скрита тайната/истината. В единия филм тайната води до Сатаната, а в другия – до ЦРУ.

Та се зачудих дали и филмите на Полански не са също някакъв акростих, в който е скрито нещо… Какво точно – още не зная. Но тази повторения и автоцитирания в двата филма не се никак случайни. Както не е случаен култът към книгата, към хартията, към текстилната книга (само в “Деветата порта”).

Може би лайтмотивите между двата филма биха ни дали някакъв отговор?

ЦРУ е творение на Сатаната? Дали това е посланието на Полански? Дано да не е толкова елементарно…

Русия ще посегне на старите колонии – България и Румъния, когато ЕС се разпадне – 24chasa.bg

Русия ще посегне на старите колонии – България и Румъния, когато ЕС се разпадне – 24chasa.bg.

Оригинален принос на банаджийските ми колеги от “Езикови справки” в рекламното дело…

Обърнете внимание, че думата СЕКСТЕЛЕФОН е написана според строгите правила на Владко Мурдаров за слято, полуслято и разделно писане!

Каре под този материал:

И коментарът на редакцията:

Върнете музиката в часовете по музика | webcafe.bg

Върнете музиката в часовете по музика | webcafe.bg.

PS: Подписвам се с двете си ръце и с двата си крака под текста, връзка към който съм публикувал по-горе! Същото впрочем се отнася и до литературата: според мен,  в България убийците на вкуса към литературата са по-голямата част от учителите по литература!!!

Дванадесетте молби на едно куче

Aко кучетата можеха да говоря на нашия език, може би биха казали точно това. Нека ги послушаме:

1. Моят живот трае 10-15 години. Всяка раздяла с теб ми причинява тъга. Помисли си за това преди да ме вземеш.

2. Обичай ме такова, каквото съм, защото ти си ме избрал. Аз нямам възможност да си избирам приятелите и господаря.

3. Дай ми време да разбера какво искаш от мен, когато ме възпитаваш. Преди да ми се скараш, изпитай себе си – може би аз не разбирам какво искаш от мен.

4. Обичаш ли ме, аз живея от твоята любов.

5. Недей да ми се сърдиш и наказваш. Ти работиш, имаш приятели и развлечения, а аз имам само теб.

6. Приказвай ми! Може би ще ти се стори, че не те разбирам, но аз зная какво мислиш и чувстваш.

7. Знай, че аз не забравям как се постъпва с мен.

8. Помисли си преди да ме удариш, защото аз мога и да те ухапя, но това аз няма да направя.

9. Не ме взимай като играчка докато съм малък и сладък, а като порасна да ме изхвърлиш, защото моята любов към теб е вечна.

10. Грижи се за мен, когато остарея, остана без зъби, оглушея, ослепея или престана да ходя. И за теб някой ще се грижи – старостта е еднаква за всички.

11. Изпрати ме в моя последен път. Недей да казваш: “Аз не мога да направя това”. С теб всичко ми е леко. Нека това бъде отплатата за моята вярност и нашата красива младост.

12. Когато вече ме няма, недей да тъгуваш, а си вземи друго куче и го обичай така, както си обичал мен.

ТВОЕТО КУЧЕ

» Напусна ни Людмила Гурченко : vsekiden.com

» Напусна ни Людмила Гурченко : vsekiden.com.